Настъпи пролет, вишните в парка Маруяма цъфнаха и никой в Киото като че не говореше за друго. Денем Хацумомо бе по-заета от всякога заради празниците на цъфналите вишни. Виждах я как всеки следобед се приготвя да излиза и й завиждах за интересния живот. Вече бях започнала да се прощавам с надеждата да се събудя някоя нощ и да открия, че Сацу се е промъкнала в нашата окия, за да ме спаси, или че мога някак да науча новини за семейството си в Йороидо. После една сутрин, когато Майка и Леля се приготвяха да заведат Баба на пикник, слязох по стълбата и видях, че в коридора зад входната врата е оставен някакъв пакет. Беше дълга горе-долу като ръката ми, кутия, увита в дебела и груба хартия и овързана с протрит канап. Знаех, че не ми е работа, но наоколо нямаше жива душа, Затова се приближих и прочетох името и адреса. На пакета пишеше:
Сакамото Чийо
„Нитта Кайоко“
Гион, Томинага-чо
гр. Киото, преф. Киото
Така се изненадах, че дълго стоях с ръка на устата, а и очите ми, сигурна съм, бяха станали големи и кръгли като чаши за чай. Адресът на изпращача под пощенските марки беше на господин Танака. Нямах представа какво съдържаше пакетът, но щом зърнах името на господин Танака… може да ви се стори абсурдно, но се изпълних с най-искрена надежда, че той вероятно е проумял грешката си да ме прокуди в това ужасно място и ми изпращаше нещо, за да ме освободи от тази окия. Не мога да си представя, че някакъв пакет може да освободи момиченце от робство — дори тогава ми беше трудно да си го представя. Но в душата искрено вярвах, че щом пакетът бъде отворен, животът ми завинаги ще се промени.
Преди да измисля какво да предприема, Леля слезе и ме отпъди настрани от колета, макар името ми да беше върху него. Щеше ми се сама да го отворя, но тя извика за нож, за да среже канапа, а сетне се зае да разопакова грубата хартия. Под нея имаше слой зебло, зашито с дебела рибарска корда. За единия ъгъл на зеблото бе пришит плик с името ми. Леля откъсна плика и разряза зеблото. Показа се кутия от тъмно дърво. Нямах търпение да разбера какво има в нея, но когато тя отвори капака, усетих, че изведнъж тялото ми натежава. Защото в кутията сред надиплено бяло платно лежаха малките посмъртни дъсчици, които някога стояха подредени пред семейния олтар в нашата залитаща къща. Две от тях, които не бях виждала преди, изглеждаха по-нови от останалите и носеха непознати будистки имена, изписани с йероглифи, които не можех да разчета. Боях се дори да се запитам защо господин Танака ми ги е изпратил.
За момент Леля остави кутията със старателно подредените дъсчици и извади писмото от плика, за да го прочете. Стоях, както ми се стори, много дълго, изпълнена със страхове, без да смея да размишлявам. Накрая Леля въздъхна дълбоко и ме отведе за ръка в гостната. Седях на колене пред масата, а пръстите в скута ми трепереха най-вероятно от усилието да не позволя на ужасяващите мисли да изплуват на повърхността на съзнанието ми. Може би беше обнадеждаващо, че господин Танака ми е изпратил посмъртните дъсчици. Не бе ли възможно например семейството ни да се премести в Киото, да си купим нов олтар и да наредим дъсчиците пред него? Или може би Сацу бе помолила да ми ги изпратят, защото се канеше да се върне тук. Но в този момент Леля прекъсна мислите ми.
— Чийо, ще ти прочета нещо от човек на име Танака Ичиро — изрече тя бавно със странно натежал глас.
Мисля, че изобщо не дишах, докато тя разгръщаше листа върху масата.
Драга Чийо,
Два сезона минаха, откакто напусна Йороидо, и скоро дърветата пак ще се отрупат с нови цветове. Цветята, които разцъфват на мястото на увехналите, идат да ще напомнят, че някой ден смъртта ще навести всеки от нас.