Сам останал някога сираче, този смирен човек безкрайно съжалява, че трябва да те уведоми за ужасното бреме, което се налага да поемеш. Шест седмици, след като ти пое към своя нов живот в Киото, мъките на почтената ти майка свършиха, а само няколко седмици след това и почтеният ти баща напусна този свят. Този смирен човек ти съчувства дълбоко за загубата и се надява, че ще намериш покой, като узнаеш, че тленните останки на твоите добродетелни родители са на свято съхранение в селското гробище. За тях бяха отслужени служби в храма „Хокоджи“ в Сендзуру а жените в Йороидо пяха сутри. Този смирен човек се чувства уверен, че и двамата ти почтени родители са намерили мястото си в рая.
Обучението на една бъдеща гейша е мъчителен път. Но този смирен човек е изпълнен с възхита пред онези, които са способни да дадат друга форма на страданието си и да станат големи артисти. Преди няколко години посетих Гион и имах честта да се насладя на пролетните танци, а след това да присъствам на тържество в една чайна и точа преживяване остави дълбоко впечатление у мен. То ме кара да изпитам задоволство, че за теб, Чийо, се намери безопасно място на този свят и че ти не ще бъдеш принудена да страдаш в живота от несигурност. Този смирен човек е живял вече достатъчно дълго, за да види израстването на две поколения деца, и знае каква рядкост е за обикновените птици да дадат живот на лебед. Продължи ли да живее на родителското дърво, лебедът умира. Ето защо красивите и надарените носят бремето да открият своя собствен път в света.
Сестра ти Сацу мина през Йороидо в края на миналата есен, но отново избяга със сина на господин Суги. Господин Суги се надява горещо, докато е жив, да види отново любимия си син и затова те моли да бъдеш така добра и да го уведомиш веднага щом получиш вест от сестра си.
Най-искрено твой,
Много преди Леля да дочете писмото, сълзите бяха започнали да се изливат от очите ми като водата от кипящо гърне. Защото би било достатъчно ужасно да узная, че е умряла майка ми или че е умрял баща ми. Но да разбера така, изведнъж, че и двамата са си отишли и съм сам-сама и че сестра ми също е изчезнала навеки за мен… В миг съзнанието ми се разпадна като разбита ваза. Почувствах се загубена дори тук, в стаята.
Ще ме помислите за много наивна, задето месеци наред бях таила надеждата, че мама е все още жива. Но имах толкова малко неща, за които да се надявам, че бих се вкопчила, предполагам, в каквото и да било. Леля беше много мила с мен, докато се опитвах да се съвзема, и повтаряше:
— Дръж се, Чийо, дръж се. Никой от нас не може да направи нищо повече на този свят.
Когато най-сетне си възвърнах способността да говоря, я помолих да постави дъсчиците някъде, където няма да ги виждам, и да се моли вместо мен — аз нямах сили да го сторя. Тя отклони молбата ми и заяви, че би трябвало да се срамувам, дори от мисълта да обърна гръб на предците си. Помогна ми да наредя дъсчиците на полица близо до долния край на стълбата, където можех да се моля пред тях всяка сутрин.
— Никога не ги забравяй, Чийо чан — каза ми. — Те са единственото нещо, останало ти от детството.
9
Около шейсет и петия ми рожден ден една приятелка ми изпрати статия, която бе открила някъде, озаглавена „Двайсетте най-големи гейши в миналото на Гион“. Или може би трийсетте, не помня. Но името ми беше в списъка, придружено с кратък текст за мен, включително и че съм родена в Киото, което, разбира се, не беше истина. Мога да ви уверя също така, че не бях една от големите гейши на Гион. Някои, хора се затрудняват да определят разликата между нещо голямо и нещо, за което просто са чували. Във всеки случай щях да съм щастлива да свърша като неудачна и нещастна гейша подобно на толкова други бедни момичета, ако господин Танака не ми бе писал, за да ми съобщи, че родителите ми са починали и че вероятно никога повече няма да видя сестра си.
Ще си спомните, сигурна съм, думите ми, че онзи следобед, когато за пръв път срещнах господин Танака, беше най-прекрасният, а ведно с това и най-ужасният в живота ми. Може би не е нужно да обяснявам защо най-ужасният, но навярно се питате как е възможно да съм си въобразявала, че би могъл и да ми донесе нещо добро. Вярно, че дотогава господин Танака ми бе причинил само страдания. Но също така и промени завинаги кръгозора ми. Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока. Ако изобщо не го бях срещнала, животът ми щеше да е обикновен поток, спускащ се от залитащата ни къща към океана. Но господин Танака промени всичко това, като ме изпрати в големия свят. Ала да те изпратят в големия свят не е непременно същото, като да оставиш зад себе си родния си дом. Когато писмото му дойде, бях прекарала вече повече от шест месеца в Гион и през цялото това време нито за миг не бях преставала да вярвам, че все някога ще намеря другаде по-добър живот с поне част от семейството, което винаги съм познавала. Само едната ми половина беше в Гион — другата обитаваше мечтите да си ида у дома. Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно.