През остатъка от пролетта и през цялото лято след писмото се чувствах като загубило се в мъглата край езеро дете. Дните се изнизваха в безпорядък един подир друг. Освен постоянното чувство за мъка и страх помня само отделни парчета от случилото се. Една студена зимна вечер седях дълго в стаята на прислугата, наблюдавах как снегът се трупа тихо в малкия двор и си представих баща ми да кашля на самотната маса в самотния ни дом, и майка ми — толкова крехка, че тялото й едва докосва постелята. Залитайки, тръгнах навън, за да се опитам да избягам от мъката си, но нима можем да избягаме от мъката в душата си?
После рано през пролетта, година след ужасната вест за семейството ми, нещо се случи. Беше през април, когато вишните отново цъфтяха, може би дори след година от деня, в който пристигна писмото на господин Танака. Вече бях близо дванайсетгодишна и започвах да изглеждам малко по-женствена, макар Пити да си беше все същото момиченце.
Бях вече почти стигнала ръста, до който щях да порасна. Тялото ми щеше да си остане още година-две все така тънко и кокалесто като вейка, но лицето ми вече бе загубило детската си мекота и се бе изострило около брадичката и скулите. Освен това беше станало по-широко и придаваше на очите ми идеална форма на бадем. Преди мъжете по улицата не ми обръщаха повече внимание, отколкото ако бях гълъб, а сега вече се заглеждаха в мен. Намирах за странно да бъда обект на внимание, след като толкова дълго изобщо не ме бяха забелязвали.
Така или иначе, една сутрин през същия онзи април се събудих много рано от странен сън за брадат мъж. Брадата му бе толкова гъста, че чертите му ставаха неясни, сякаш някой ги бе отрязал по цензурни съображения. Мъжът стоеше пред мен и ми говореше нещо, което не мога да си спомня, а после отвори шумно хартиената щора на близкия прозорец. Събудих се с усещането, че съм чула шум в стаята. Прислужниците пъшкаха насън. Пити лежеше неподвижно, а кръглото й лице бе заровено във възглавницата. Всичко си изглеждаше както обикновено, но чувствата ми бяха необяснимо различни, сякаш гледах свят, различен от предната вечер, сякаш надничах през прозореца от моя сън.
Не можех да обясня какво значи това. Но и докато метях камъните по двора сутринта, то не ми излизаше от главата. Накрая започнах да усещам някакво жужене в главата — беше от мисълта, която се въртеше ли, въртеше като затворена в буркан пчела. Скоро оставих метлата и отидох и седнах, в пръстения коридор, където хладният въздух изпод основите на главната къща разхлаждаше приятно гърба ми. И тогава ми хрумна нещо, за което не се бях сещала още от първата седмица в Киото.
Един следобед, само ден-два, след като ме бяха разделили със Сацу, ме пратиха да изпера някакви парцали. Неочаквано една нощна пеперуда се спусна, пърхайки, от небето и кацна на ръката ми. Пернах я лекичко и очаквах, че ще отлети, но вместо това тя се търкулна като камъче през двора и остана да лежи на земята. Нямах представа дали бе паднала от небето вече мъртва, или аз я убих, но малката смърт на насекомото ме трогна. Полюбувах се на прекрасната окраска на крилцата й, а сетне я увих в един от изпраните парцали и я скрих под основите на главната къща.
Оттогава не бях и мислила за пеперудата, но щом се сетих за нея, коленичих и затърсих под къщата, докато не я открих. Толкова много неща в живота ми, дори външният ми вид, се бяха променили, но когато извадих пеперудата от погребалния й саван, тя бе все така изумително красива както в деня, когато я погребах. Сякаш носеше дреха в приглушено сиво и кафяво като кимоното, с което майка ми ходеше понякога вечер да играе маджонг. Всичко у пеперудата изглеждаше красиво и идеално и съвършено непроменено. Щом поне едно нещо в живота ми беше същото като през онази първа седмица в Киото… При тази мисъл съзнанието ми се развихри като ураган. Изведнъж ми хрумна, че ние — пеперудата и аз — сме две крайни противоположности. Съществуването ми бе непостоянно като непрестанно променящ се поток, а пеперудата бе като парче камък. Мислех за това, когато протегнах пръст, за да почувствам кадифеното телце, но щом върхът на пръста ми я докосна, тя изведнъж се превърна в купчинка прах. Съвършено безшумно. Без да ми остави и миг дори, за да видя как се разпада. Вихрушката в главата ми спря. Имах чувството, че съм в окото на буря. Оставих миниатюрния саван и купчинката прах да паднат на земята. Сега вече разбирах какво ме бе измъчвало цяла сутрин. Спареният въздух се разсея. Миналото също. Родителите ми бяха мъртви и аз не можех да променя това. Предполагам обаче, че през цялата последна година и аз съм била по своему мъртва. А сестра ми… да, тя си бе отишла, но аз не. Не знам дали ще ме разберете правилно, но се чувствах така, сякаш съм се обърнала и гледам в друга посока — не с лице към миналото, а напред към бъдещето. И пред мен вече стоеше въпросът: Какво ще е това бъдеще.