Мига, в който въпросът се оформи в съзнанието ми, аз вече знаех с абсолютна сигурност, че по някое време през този ден ще получа знак. Затова брадатият мъж в съня ми бе отворил прозореца. Той ми казваше: „Гледай за нещото, което ще ти се покаже. Защото откриеш ли го, то ще е твоето бъдеще.“
Нямах време за друга мисъл, защото Леля ми извика:
— Чийо, ела тук.
Вървях по пръстения коридор като в транс. Нямаше да изненадам, ако Леля беше казала: „Искаш да узнаеш бъдещето си, така ли? Добре, слушай внимателно…“ Вместо това тя ми подаде две украшения за коса върху квадратно парче бяла коприна.
— Дръж ги. Един господ знае какво й е било на ума на Хацумомо снощи, защото се прибра с нечии чужди украшения в косата. Трябва да е изпила повече саке от обикновеното. Иди до училището, намери я, разбери чии са и ги върни.
Заедно с украшенията ми даде и списък с поръчки, като ми заръча да се върна веднага щом ги изпълня.
Може да не звучи странно да се прибереш вечерта с чужди украшения, но в действителност това е като да се върнеш с нечие чуждо бельо. Гейшите не си мият косата всеки ден заради разкошната и сложна прическа. И в този смисъл украшението е много интимна вещ. Леля не желаеше дори да докосне онези двете и затова ги бе сложила върху копринено парче. Тя ги уви, така че вързопчето заприлича на онова от пеперудата, което бях държала в ръка само преди няколко минути. Знакът, разбира се, не означава нищо, ако не си наясно как да го интерпретираш. Стоях и гледах коприненото вързопче в ръцете на Леля, докато тя не каза:
— Вземи го най-сетне де!
По-късно на път за училището го развих, за да видя отново украшенията. Едното беше черен лакиран гребен с формата на залязващо слънце, със златни цветя по края, а другото — пръчица от светло дърво, завършваща с две перли, които придържаха миниатюрна сфера от янтар.
Изчаках последния звънец. Момичета в синьо-бели кимона се изсипаха на двора. Хацумомо ме съзря, преди аз да я забележа, и приближи с още една гейша. Може би се удивлявате защо изобщо ходеше на училище, след като вече беше съвършена танцьорка и със сигурност знаеше всичко необходимо, за да бъде гейша. Но и най-известните гейши през цялата си кариера — някои дори на петдесет и на шейсет години — продължаваха да взимат уроци, за да се усъвършенстват.
— Я гледай — извика Хацумомо на приятелката си. — Помислих, че е бурен. Виж колко е високо! — Това беше начинът й да ми се присмива, че съм вече с един пръст по-висока от нея.
— Изпраща ме Леля, госпожо — изрекох. — За да разбера за украшения за коса сте откраднали снощи.
Усмивката й изчезна. Тя грабна вързопчето от ръката ми го разгърна.
— Ама те не са мои… Откъде ги взе?
— О, Хацумомо сан! — обади се другата гейша. — Не помниш ли? Ти и Канако си свалихте украшенията, докато играехте онази глупава игра със съдията Увадзуми. Канако сигурно си е тръгнала с твоите, а ти с нейните.
— Отвратително! — извика Хацумомо. — Кога Канако си е мила, мислиш, главата за последен път? Така или иначе, нейната окия е до твоята. Ще ми направиш ли услугата да й ги предадеш? Кажи й, че по-късно ще мина да си прибера моите, тъй че да не си мисли да ги присвои.
Другата гейша взе украшенията и си тръгна.
— О, Чийо, почакай — спря ме Хацумомо. — Искам да ти покажа нещо. Онова момиче ей там, дето излиза през портата. Името й е Ичикими.
Погледнах Ичикими, но Хацумомо като че не се канеше да ми казва нещо повече за нея.
— Не я познавам — отвърнах.
— Не, разбира се. Тя не е нищо особено. Глуповата и непохватна, сякаш е саката. Но си мислех, че ще ти е интересно да узнаеш, че тя ще стане гейша, а ти никога.
Едва ли би могла да ми каже нещо по-жестоко. Вече година и половина бях обречена на робията да съм прислужница. Имах чувството, че животът ми лежи пред мен като дълга пътека, която не води доникъде. Не казвам, че исках непременно да стана гейша. Но със сигурност не исках да остана прислужница. Дълго стоях в градината на училището и наблюдавах как момичетата — мои връстнички, разговарят оживено и минават на групи край мен. Сигурно просто отиваха да обядват, но за мен те вървяха от едно важно нещо към друго и животът им имаше цел, докато мен не ме очакваше нищо по-очарователно от това да търкам камъните в двора. Градината опустя и аз се притесних, че може би точно това е знакът, който чакам — че другите момичета ще напредват в живота и ще ме оставят далеч назад. Тази мисъл така ме уплаши, че не издържах повече да стоя сама. Тръгнах към булевард Шиджо и завих към река Камогава. Огромни знамена пред театър „Минамидза“ оповестяваха следобедното представление на пиеса Кабуки със заглавие „Шибараку“. Тя е една от най-известните в жанра, макар по онова време да нямах ни най-малка представа от театър Кабуки. Тълпи от хора се изкачваха по стълбите и се вливаха в сградата. Сред мъжете в тъмни европейски костюми или кимона се отличаваха няколко гейши в ярки одеяния. Бяха като есенни листа върху мътната повърхност на река. И тук отново видях как животът тече край мен, радостно възбуден.