Избягах от булеварда и хукнах надолу по улицата край Ширакава, но дори там бе пълно със забързани мъже и гейши, чийто живот бе пълен с цели. Свърнах към реката, за да потуша болката от тази мисъл, но колко жестоко! Дори нейните води течаха бавно, устремени към цел — река Камогава, а оттам към Осакския залив и Вътрешно море. Изглежда, навсякъде ме очакваше едно и също послание. Хвърлих се върху ниската каменна стена край потока и заплаках. Бях самотен остров сред океана, без минало, но и без бъдеще. Скоро изпаднах в такова състояние, че човешки глас не можеше, струваше ми се, да стигне до мен. Но ето че чух един мъж да казва:
— Защо? Денят е прекалено хубав, за да си толкова нещастна.
Обикновено по улиците на Гион никой мъж не би обърнал внимание на момиче като мен, особено след като проявявах глупостта да плача. И да ме забележеше, със сигурност не би ме заговорил, освен да ме отпъди от пътя си или да ме отмине. Но този мъж не само си направи труда да ми заговори, а и го правеше много любезно. Обърна се към мен, като към млада дама — дъщеря на добър приятел, да речем. За части от секундата си представих свят, съвършено различен от този, който познавах, свят, в който се отнасят с мен безпристрастно, дори мило — свят, в който бащите не продават дъщерите си. Шумът и гълчавата на толкова много хора, чийто живот имаше цел, изведнъж сякаш секна. Или поне аз престанах да ги чувам. А когато се надигнах и погледнах мъжа, изпитах чувството, че съм оставила мъката си там, на каменната стена.
Бих била щастлива да се опитам да ви го опиша, но ми хрумва само един начин — да ви опиша едно дърво, кацнало на ръба на крайбрежните скали в Йороидо. Ветрищата го бяха направили гладко като плавей и един ден — тогава бях четири-петгодишна — открих върху него мъжко лице. Искам да кажа, петно с размерите на широка чиния с две отчетливи издутини отгоре като скули. Сянката им внушаваше представата за очи, а под нея имаше лека издутина за нос. Лицето бе леко наклонено на една страна и ме гледаше втренчено. Беше като на мъж, толкова стабилно стоящ на мястото си на този свят, колкото едно дърво. В него имаше нещо толкова одухотворено, че си въобразих, че съм открила лицето на Буда.
И мъжът, който ме заговори на улицата, имаше същото широко и умиротворено лице. Освен това чертите му бяха невероятно спокойни и ведри и изпитах усещането, че ще изчака търпеливо, докато не престана да съм нещастна. Беше може би около четирийсет и пет годишен със причесана назад посребрена коса. Но не можех да го зяпам безкрайно. Изглеждаше толкова изискан, че се изчервих и отвърнах поглед.
От едната му страна стояха двама млади мъже, а от другата — гейша. Чух гейшата да му казва тихо:
— Но тя е само една прислужница! Може да си е ударила пръста, докато е тичала да изпълни някаква поръчка. Сигурна съм, че след малко някой ще дойде да й помогне.
— Бих искал да имам твоята вяра в хората, Идзуко сан — каза мъжът.
— Представлението започва всеки момент. Наистина, господин председател, не мисля, че трябва да губите повече време…
Като тичах из Гион с поръчки, често бях чувала да се обръщат към разни мъже с „господин началник на управление“, а понякога и с „господин вицепрезидент“. Но със сигурност съвсем рядко „господин председател“. Обикновено този тип мъже бяха плешиви и намусени и пристъпяха наперено по улицата в обкръжението на припкащи подире им нисши чиновници. Мъжът пред мен бе тъй различен от обикновен председател, че макар да бях още момиченце и да не знаех кой знае колко за света, все пак си дадох сметка, че компанията му едва ли е голяма. Един собственик на голяма компания нямаше да се спре да ме заговори.