— Искаш да ми кажеш, че си губя времето, като стоя тук и се опитвам да й помогна? — изрече той.
— О, не — отвърна гейшата. — По-скоро имах предвид, че изобщо нямаме никакво време за губене. Сигурно вече сме закъснели за първото действие.
— В някакъв момент от живота си и ти, Идзуко сан, си била в същото положение. Не можеш да се преструваш, че животът на гейшата е винаги лек. Не и ти.
— Да съм била в нейното положение? Господин председател, да не би да правите… публичен спектакъл от мен?
Тогава председателят се обърна към двамата млади мъже и ги помоли да не го чакат, а да заведат Идзуко в театъра, те се поклониха и тръгнаха, а той остана. Дълго не свали очи от мен, макар аз да не смеех да го погледна. Накрая казах:
— Моля ви, господине, тя беше права. Аз съм само едно глупаво момиче… затова недейте да закъснявате заради мен.
— Стани за малко — каза ми той.
Не смеех да не се подчиня, въпреки че нямах представа какво иска. Но той просто извади от джоба си носна кърпа и изтри полепналите по лицето ми песъчинки от каменната стена. Бях толкова близо до него, че долавях миризмата на талк от гладката му кожа. Това ми напомни деня, когато племенникът на император Тайшо посети малкото ни рибарско село. Всичко, което той направи, бе да слезе от колата, да иде до малкия залив и да се върне, кимайки на тълпите, коленичили пред него. Носеше западен костюм — първия, който виждах в живота си — защото, въпреки че не беше редно, аз го зърнах за миг тайничко. Помня също, че мустаците му бяха грижливо поддържани, а не като четината по лицата на селските мъже, която избуяваше като буренак край пътека. В нашето село никога преди не беше стъпвал важен човек. Мисля, че всички бяха трогнати от благородството и величието на племенника на императора.
Често в живота се сблъскваме с неща, които не можем да разберем, защото не сме виждали подобно нещо. Затова и племенникът на императора ме смая толкова. Както и председателят. Той избърса песъчинките и сълзите от лицето ми, а сетне повдигна главата ми.
— Ето на… едно хубаво момиче, което няма от какво да се срамува. А ти все така се боиш да ме погледнеш. Някой трябва да е бил жесток с теб… или може би самият живот.
— Не знам, господине — отвърнах, макар отлично да знаех.
— Никой от нас не намира толкова доброта, колкото му с нужно — каза той и за миг присви очи, сякаш да ми даде да разбера, че трябва да обмисля сериозно последните му думи.
Повече от всичко исках още веднъж да зърна гладката кожа на лицето му, широките вежди, подобните на мрамор клепки над добрите му очи, но помежду ни зееше огромна бездна — ние бяхме от различни светове. Най-накрая стрелнах поглед, макар че пламнах, и веднага погледнах настрани, тъй че той едва ли разбра, че очите му срещнаха моите. Но как да опиша какво видях в този миг? Гледаше ме както музикант гледа своя инструмент миг преди да засвири на него — с разбиране и със самочувствие, че го владее. Изпитах чувството, че може да ме види цялата, като да съм част от него. Колко щастлива бих била да съм инструментът, на който този мъж свири!
След миг той бръкна в джоба си и извади нещо.
— Обичаш ли сладки сливи или вишни?
— Господине? Искате да кажете… да ям?
— Преди малко минах покрай сергия, където продаваха настърган лед със сироп от сливи и вишни. Не бях опитвал такова нещо, докато не пораснах, но щях да ги обичам като дете, сигурен съм. Вземи тази монета и си купи. Вземи и носната ми кърпа, за да се избършеш след това.
И с тези думи той сложи монетата в средата на кърпата, сви я на вързопче и ми я подаде.
От мига, в който ме заговори, съвсем бях забравила, че търся знак за бъдещето си. Но щом видях вързопчето — бе досущ като савана на пеперудата, разбрах, че най-сетне съм открила знака. Взех кърпичката, поклоних се ниско от признателност и се опитах да обясня с думи колко съм му благодарна, макар че думите, сигурна съм, не можеха да изразят истинската дълбочината на чувствата ми. Не му благодарях за парата, нито, че си направи труда да спре да ми помогне. Благодарях му за… за нещо, което не съм сигурна, че и сега мога да обясня. Задето ми даде да разбера, че на света има и нещо друго освен жестокост, предполагам.
Гледах го с болка в сърцето как се отдалечава — макар да беше приятна болка, ако изобщо съществува подобно нещо. Искам да кажа, че ако си прекарал вечер, по-вълнуваща от всяка друга в живота ти, тъгуваш, когато тя свърши. Но същевременно си и благодарен, че изобщо се е случила. Кратката среща с председателя ме промени от момиче, изправено пред доживотна пустота, в момиче с цел в живота. Може да е странно, че обикновена среща на улицата доведе до такава промяна. Но такъв е понякога животът, нали? А и аз наистина съм сигурна, че ако бяхте видели онова, което аз видях, и бяхте изпитали моите чувства, и с вас щеше да се случи същото.