И наистина за няколко дни цял Гион се извървя през нашата окия или поне така изглеждаше. И ние трябваше да наливаме чай на всекиго и да поднасяме сладкиши. Майка и Леля приемаха съдържателките на различните чайни и окии, както и множество прислужници, които познаваха Баба, а също така продавачи, перукери и фризьори, повечето от които мъже, и разбира се, много, много гейши. По-старите познаваха покойната от дните, когато самата тя е била гейша, но младите дори не бяха чували за нея, а идваха от уважение към Майка или в някои случаи, защото бяха в някакви отношения с Хацумомо.
Моето задължение през тези натоварени дни бе да въвеждам посетителите в гостната, където ги очакваха Майка и Леля. Разстоянието бе само няколко крачки, но посетителите не можеха да влязат току-така, а освен това аз трябваше да следя кое лице на кои обувки отговаря, защото другото ми задължение бе да отнасям обувките в стаята на прислугата, за да не се задръства изходът, а после да ги връщам обратно в подходящия момент. Отначало доста се затруднявах. Не можех да се взирам настойчиво в лицата на посетителите, без да изглеждам груба и невъзпитана, а един бегъл поглед не ми бе достатъчен да запомня човека. Много скоро вече се научих да се вглеждам внимателно в кимоната. Следобеда на втория или на третия ден плъзгащата се врата се отвори и влезе кимоно, което мигом ме покори с красотата си — най-красивото от всички досега. Беше тъмно, както изискваше случаят — просто черно кимоно с герб, но десенът му — разпръснати по полите зелени и златни треви, бе тъй великолепен, че се зачудих колко ли смаяни щяха да са жените и дъщерите на рибарите в Йороидо, ако видеха подобно нещо. Посетителката водеше със себе си прислужница, което ме накара да си помисля, че може да е съдържателка на чайна или окия, защото твърде малко гейши можеха да си позволят такова разточителство. Използвах, докато тя разглеждаше миниатюрния шинтоистки храм в преддверието, да погледна тайно лицето й. Беше с такъв съвършен овал, че веднага се сетих за свитъка в стаята на Леля — представляваше нарисувана с туш придворна дама от епохата Хейан. Не беше изумително красива като Хацумомо, но чертите й бяха тъй идеални, че веднага се почувствах още по-нищожна. И тогава внезапно проумях коя е.
Мамеха, гейшата, чието кимоно Хацумомо ме накара да съсипя.
Вината за случилото се не беше всъщност моя, но въпреки това бях готова да сваля дрехата от гърба си, само и само да не се натъкна на нея. Докато ги въвеждах с прислужницата й в гостната не смеех да вдигна глава. Не мислех, че ще ме познае, защото бях сигурна, че не ме видя, когато връщах кимоното, а и да ме беше зърнала, оттогава бяха минали две години. Прислужницата с нея не беше онази млада жена, чиито очи се наляха със сълзи. Въпреки това изпитах облекчение, когато дойде моментът да се поклоня и да ги оставя в гостната.
След двайсет минути Мамеха и прислужницата й се наканиха да си вървят. Донесох им лакираните дзори и ги подредих върху стъпалото в прохода пред вестибюла с все така наведена глава и по-нервна. Прислужницата най-сетне отвори външната врата и аз си отдъхнах, че изпитанието ми свършва. Но вместо да излезе на улицата, Мамеха продължи да стои в прохода. Обзе ме паника и очите и главата ми престанаха да комуникират добре, защото, макар да знаех че не бива да го правя, позволих на очите си да се вдигнат. С ужас открих, че Мамеха ме гледа втренчено.
— Как се казваш, момиченце? — попита тя, както ми се стори, много строго.
Отвърнах, че се казвам Чийо.