— Стани за момент, Чийо. Искам да те разгледам.
Изпълних молбата й и се изправих, но ако можеше някак да изтрия, да залича лицето си, непременно щях да го сторя.
— Чакай, искам да те разгледам. А ти се държиш така, сякаш си броиш пръстите на краката.
Вдигнах главата си, но не и очите и тогава Мамеха изохка и ми нареди да я погледна.
— Какви необикновени очи! — възкликна. — Мислех, че ми е с сторило. Какъв цвят са според теб, Тацуми?
Прислужницата й се върна в прохода и ме погледна.
— Синьосиви, госпожо — отвърна.
— Точно това и аз щях да кажа. Е, колко момичета в Гион имат такива очи?
Не знам дали попита мен или Тацуми, но никоя от нас не отвърна. Мамеха ме гледаше със странно изражение — сякаш се съсредоточаваше върху нещо. А после за огромно мое облекчение се извини и си тръгна.
Погребението на Баба се състоя след около седмица през една сутрин, избрана от предсказателя. След това се заехме да подреждаме нашата окия, като направихме известни промени. Леля се настани долу в стаята на покойната, а Пити, която отскоро бе започнала чиракуването си като гейша, зае нейната стая на втория етаж. Освен това следващата седмица постъпиха две нови прислужници — и двете на средна възраст и много енергични. Може да изглежда странно, че макар семейството да намаля, Майка увеличи прислужниците, но в действителност в нашата окия винаги с липсвала работна ръка, защото приживе Баба не понасяше много хора.
Последната промяна бе, че Пити бе освободена от домакинска работа. Вместо това й казаха да използва времето си да упражнява различните изкуства и умения, от които щеше да зависи кариерата й на гейша. Обикновено на момичетата не предоставяха такива възможности да се упражняват, но клетата Пити схващаше толкова трудно, че повече от всекиго се нуждаеше от извънредно време. Беше ми мъчно да я гледам как всеки ден седи на колене на дървения под и часове наред се упражнява да свири на шамисен, изплезила език, сякаш да оближе нещо от бузата си. Щом очите ни се срещнеха, тя ми се усмихваше леко и наистина беше мила с мен, както едно време. Но аз вече едва влачех бремето на търпението в очакване на някакъв изход, който едва ли щеше да появи и който със сигурност щеше да е единственият шанс в живота. Сега аз трябваше да гледам как портата на възможностите стои широко отворена за други. Понякога нощем лягах в постелята с носната кърпа на председателя миришех наситения аромат на талк. Освобождавах съзнанието си от всичко и го предоставях на виденията — очите му, усещането за топлото слънце върху лицето ми и твърдата каменна стена, върху която се бях проснала в деня, когато го срещнах. Той беше мой бодисатва с хиляда ръце, който щеше да ми помогне. Не можех да си представя как, но се молех това да стане.
Един ден към края на първия месец след смъртта на Баба една от новите прислужници дойде да ми каже, че имам посетител на входа. Беше необикновено горещ октомврийски следобед и аз бях цялата потна, защото чистех със старата ръчна прахосмукачка рогозките на пода в новата стая на Пити. Пити имаше навика да си носи тайно горе оризови курабии, тъй че стаята й се нуждаеше често от почистване. Забърсах колкото се може по-бързо с мокър пешкир потта и изтичах долу. На входа стоеше млада жена с кимоно на прислужница. Отпуснах се на колене и й се поклоних. Познах я едва когато я погледнах повторно — беше прислужницата, придружаваща Мамеха преди няколко седмици. Много се разочаровах, защото бях сигурна, че ме чакат неприятности. Тя обаче ми направи знак с ръка да сляза в прохода, а сетне аз нахлузих чехли и я последвах на улицата.
— Пращат ли те от време на време да изпълняваш някакви поръчки, Чийо? — попита ме тя.
От опита ми да избягам беше минало толкова време, че вече не бях наказана да не излизам. Нямах представа защо пита, но отвърнах, че ме пращат.
— Чудесно. Направи така, че да излезеш за нещо утре следобед в три и двете ще се срещнем на мостчето над Ширакава.
— Да, госпожо, но мога ли да попитам защо?
— Ще разбереш утре — отвърна тя и сбърчи леко нос, което ме накара да се запитам дали не си прави някаква шега с мен.
Никак не ми беше приятно, че прислужницата на Мамеха иска да я придружа някъде. Не се и съмнявах, че се кани да ме заведе при господарката си, за да ми се кара за стореното. Но, така или иначе, уговорих Пити да ме изпрати за нещо, от което нямаше особена нужда. Тя се притесняваше да не си навлече неприятности, но аз й обещах, че ще й се отблагодаря. Така че в три часа тя ми извика от двора:
— Чийо, би ли била така добра да идеш и да ми купиш нови струни за шамисен и няколко списания за театър Кабуки? — Бяха й казали в името на образованието си да чете списания за театър Кабуки. После я чух да казва още по-високо. — Може ли, Лельо?