Но Леля не отговори, защото спеше горе следобедния си сън.
Излязох и тръгнах покрай Ширакава по посока на моста, водещ към района на Гион Мотойоши-чо. Времето беше толкова топло и приятно, че наоколо се разхождаха много мъже и гейши и се любуваха на плачещите вишни, ластарите на които опираха до повърхността на водата. Докато чаках край моста, наблюдавах група чуждестранни туристи, дошли да видят прочутия Гион. Не бяха първите чужденци, които виждах в Киото, но наистина ми се струваха странни — жени с големи носове, дълги рокли и светли коси и много мъже — високи и уверени и с токове, които тракаха по каменната настилка. Един от мъжете ме посочи, каза нещо на чужд език и всички обърнаха очи към мен. Ужасно се смутих и като се престорих, че търся нещо по земята, приклекнах и се скрих.
Прислужницата на Мамеха най-сетне дойде и както се опасявах, ме поведе през моста край потока към същата онази порта, където Хацумомо и Корин ми бяха пъхнали кимоното в ръцете и ме бяха изпратили нагоре по стълбите. Струваше ми се много несправедливо, че след толкова време инцидентът все още ми носи неприятности. Но когато прислужницата отвори плъзгащата се врата пред мен, тръгнах нагоре по стълбата. На площадката двете с прислужницата се събухме и влязохме в апартамента.
— Чийо е тук, госпожо — извика тя.
После чух Мамеха да отговаря от задната стая:
— Добре, благодаря ти, Тацуми.
Младата жена ме отведе до масичка край отворен прозорец, където коленичих върху възглавничка и се опитах да не изглеждам нервна. Почти веднага след това друга прислужница ми донесе чашка чай, защото, както се оказа, Мамеха имаше не една, а две прислужници. Със сигурност не очаквах да ми сервират чай и всъщност нищо подобно не се бе случвало с мен от вечерята у господин Танака преди години. Поклоних й се за благодарност и отпих няколко глътки, за да не изглеждам невъзпитана. После дълго чаках и слушах шума на водата вън, спускаща се от високия около коляно малък водоскок в потока Ширакава.
Апартаментът на Мамеха не беше голям, но бе изключително изискан, с красиви и очевидно нови татами, защото имаха онзи специфичен жълто-зелен блясък и ухаеха приятно на слама. Ако някога сте разглеждали внимателно татами, вероятно сте забелязали, че всяка рогозка е обшита по края с плат, обикновено тъмен и от памук или лен. Онези татами обаче бяха обшити с коприна в зелено и златно. Наблизо в декоративната ниша висеше красиво изписан свитък — както се оказа, подарък на Мамеха от известния калиграф Мацудайра Коичи. Под него на дървения постамент на нишата бе поставена икебана от обсипани с цвят дрянови клонки в плитък съд с неправилна форма и напукана наситеночерна глазура. Беше според мен много странен, но излезе, че е подарен на Мамеха не от друг, а от самия Йошида Сакухей, великия майстор на стила керамика сетогуро, който в годините след Втората световна война стана живо национално съкровище.
Най-сетне Мамеха се появи от задната стая, облечена в изумително кремаво кимоно с рисунък на вода в долния край. Обърнах се, отместих се от възглавничката и се поклоних много ниско, а тя доплува до масичката и като подви внимателно кимоното под себе си, седна на колене срещу мен. Отпи глътка от чая, който прислужницата й сервира, и каза:
— Е… Чийо, нали? Защо не ми разкажеш как успя да се измъкнеш от вашата окия? Сигурна съм, че госпожа Нитта не обича прислужниците й да се разкарват по своя работа посред бял ден.
Наистина не бях очаквала подобен въпрос. Всъщност не можех да измисля какво да отговоря, макар да знаех, че е ужасно невъзпитано да не кажа нищо. Мамеха просто отпиваше от чая си и ме гледаше с благ израз на съвършено овалното си лице. Накрая каза:
— Мислиш, че се каня да ти се карам. Но аз само искам да разбера дали не си си навлякла неприятности, като дойде тук.
Въздъхнах с огромно облекчение, като чух това.
— Не, госпожо — отвърнах. — Мислят, че купувам списания за театър Кабуки и струни за шамисен.
— О, чудесно, имам много и от двете — каза тя, повика прислужницата и я помоли да донесе списания и струни, а после ги сложи на масата пред мен.
— Вземи ги. Така никой няма да се чуди къде си била. А сега ми кажи нещо. Когато дойдох у вас да отдам почит на покойната, видях още едно момиче на твоята възраст.
— Трябва да е била Пити. С много кръгло лице ли?
Мамеха попита защо й викам така, а когато обясних, се разсмя.
— Та тази Пити — продължи Мамеха, — как се разбират двете с Хацумомо?