Йороидо имаше само един път, водещ право към парадния вход на Японската брегова компания за морски продукти. От двете му страни се точеха редици от къщи, чиито предни стаи служеха за магазини. Изтичах през пътя към къщата на семейство Окада, които държаха галантериен магазин. Но изведнъж с мен се случи нещо — едно от онези банални неща с огромни последици като например да се подхлъзнеш и да паднеш пред влак. Натрупалата се на пътя мръсотия бе хлъзгава от дъжда и краката ми сякаш ме изоставиха. Политнах напред и паднах на едната страна на лицето си. Изглежда, съм загубила съзнание от удара, защото помня само някакво вцепенение и усещането, че в устата ми има нещо, което искам да изплюя. Чух гласове и почувствах, че ме обръщат по гръб. Вдигнаха ме и ме понесоха. Разбрах, че ме внасят в Японската брегова компания, защото ме лъхна миризмата на риба. Чух плясък — избутаха на земята рибата от една дървена маса и ме положиха на слузестата повърхност. Знаех, че съм мокра от дъжда, а и цялата в кръв; че съм също така боса, мръсна и в селски дрехи. Но не знаех, че това е мигът, който щеше да промени всичко. Защото точно при тези условия открих, че гледам нагоре към лицето на господин Танака Ичиро.
Много пъти преди това бях виждала господин Танака в нашето село. Той живееше в един голям град наблизо, но идваше всеки ден, защото семейството му притежаваше Японската крайбрежна компания за морски продукти. За разлика от рибарите, господин Танака не носеше селски дрехи, а мъжко кимоно с широки панталони, от което изглеждаше като самурай от онези илюстрации, каквито вероятно сте виждали. Кожата му беше гладка и опъната като кожата на барабан, скулите му — лъскави хълмчета като хрускавата кожа на печена риба. Винаги съм го намирала за очарователен. Когато с другите деца си подхвърляхме на улицата торбички с бобени зърна — има такава игра — и господин Танака се появеше, винаги спирах да го разгледам.
Лежах върху слузестата маса, а той преглеждаше устната ми, като я дърпаше надолу с пръсти и обръщаше главата ми ту на една, ту на друга страна. Изведнъж забеляза сивите ми очи, втренчени в лицето му с такова обожание, с такъв интерес, че не можех да се престоря, че не го зяпам. Не се усмихна презрително, за да ми даде да разбера, че ме смята за нагла хлапачка, нито извърна поглед, сякаш му е все едно къде гледам и какво си мисля. Изучавахме се дълго, толкова дълго, че дори там, в задушното помещение на Компанията за морски продукти, ме полазиха ледени тръпки.
— Знам те коя си — изрече най-сетне той. — Ти си малката дъщеря на стария Сакамото.
Дори като дете можех да кажа, че господин Танака вижда света около себе си такъв, какъвто е — нямаше отнесения поглед на баща ми. Бях сигурна, че вижда смолата, процеждаща се от стволовете на боровете, и светлия кръг около слънцето зад завесата от облаци. Той живееше в свят, който бе видим, макар невинаги да му бе приятно, че е в него. Знаех, че съзира и дърветата, и децата на улицата, но нямах никакво основание да вярвам, че някога ме е забелязвал.
Сигурно затова, когато ме заговори, в очите ми бликнаха сълзи.
Господин Танака ме изправи в седнало положение. Мислех, че ще ме отпрати да си вървя, но вместо това той рече:
— Не гълтай кръвта. Освен ако не искаш да си направиш буца в стомаха. На твое място бих я изплюл на пода.
— Кръв на момиче ли, господин Танака! — обади се един от мъжете. — Тук, където донасяме рибата?
Рибарите са много суеверни, трябва да знаете. И особено мразят жени да имат нещо общо с риболова. Един от нашето село — господин Ямамура, веднъж завари дъщеря си да си играе в лодката му. Наби я с пръчка, а после изми лодката със саке и луга — толкова силна луга, че на места боята падна. Но и това не му бе достатъчно, ами заведе шинтоистки монах да пречисти лодката. И всичко това само защото дъщеря му си бе играла там, където ловят рибата. А господин Танака предлагаше да изплюя кръвта на пода на помещението, където чистеха улова.
— Ако се боите, че храчките й ще унищожат част от рибешката карантия, отнесете си я вкъщи — рече господин Танака. — Имам още много.
— Не става дума за карантията, господине.
— Кръвта й, бих рекъл, ще е най-чистото нещо на този под, откакто вие или аз сме се родили. Хайде — обърна се този път към мен той. — Плюй.
Седях на слузестата маса и не знаех какво да правя. Мислех, че ще е ужасно, ако не се подчиня, но не съм сигурна, че щях да намеря кураж да се изплюя, ако един от мъжете не се приведе настрани, не притисна с пръст едната си ноздра и не се изсекна на пода. При вида на това не можех нито миг повече да държа каквото и да било в устата си. Изплюх кръвта точно както господин Танака ми бе казал да направя. Всички мъже освен Суги — помощникът на господин Танака, напуснаха отвратени. Господин Танака му нареди да иде и да доведе доктор Миура.