През двете години, откакто Майка сложи край на уроците ми, бях забравила повечето от наученото. Да не говорим, че не бях и научила кой знае колко, защото съзнанието ми беше заето с други мисли. Затова, когато се върнах в училището, след като Мамеха се съгласи да бъде моя по-голяма сестра, чувствах най-откровено, че за пръв път започвам да уча.
Тогава бях вече дванайсетгодишна и висока почти колкото Мамеха. Може да ви се струва предимство, че бях по-голяма, но ви уверявам, че не беше така. Повечето от момичетата в училището бяха започнали обучението си като по-малки, в някои случаи на традиционната възраст три години и три дни. Тези малко на брой, започнали на тази възраст, бяха все деца на гейши и бяха отгледани така, че танцът и чайната церемония бяха заемали толкова време от ежедневието им, колкото на мен плуването в езерото.
Зная, че описах нещичко от това какво е да учиш шамисен с госпожа Мишка. Но една гейша трябва да изучава много повече изкуства освен шамисен. В действителност „гей“ и думата гейша означава „изкуство“, тъй че гейша всъщност значи „артистка“. Първият ми урок преди обяд бе по цудзуми — вид малък барабан. Вероятно ви е чудно защо една гейша ще си прави труда да учи барабани, но отговорът е много прост. На банкети или дори на неофициални вечеринки в Гион гейшите обикновено танцуват само под съпровод на шамисен и, да речем, на певица. Но по време на сценични представления, като Старопрестолните танци всяка пролет, музиката свири ансамбъл от шест или повече изпълнителки на шамисен, подкрепени от различни видове барабани, а също и от японска флейта, която наричаме фуе. Така че, както разбирате, гейшата трябва да опита силите си на всички тези инструменти, макар че всъщност ще бъде насърчавана да усъвършенства един или два.
Както казах, урокът рано сутрин бе по цудзуми. На него и на останалите инструменти, които изучавахме, се свири седнала на колене. Цудзуми е различен от другите барабани, който се опира на рамото и се удря с ръка за разлика от по-големия, окава, лежащ в скута, или от най-големия от всички барабани, наречен тайко, който е закрепен на стойка и са удря с дебели палки. По едно или друго време съм изучавала всички тях. Барабанът може да изглежда като инструмент, на който би могло да свири и дете, но в действителност има различни начини, по които всеки от тях се удря. Например при големия, тайко, кръстосваш ръце пред тялото и вдигаш палките нагоре и назад — това се нарича учикоми. Или докато удряш с палката в едната ръка, другата в същото време е вдигната и обратно, което наричаме сараши. Има и други начини и всеки произвежда различен звук, но това се постига след продължителни упражнения. На всичкото отгоре оркестърът е винаги пред погледа на публиката, тъй че тези движения трябва да са грациозни и красиви, както и в унисон с движенията на другите изпълнители. Половината от работата е да свириш вярно, а другата половина — да го вършиш изискано.
След барабаните следваше урокът по японска флейта, а след него по шамисен. Тези два инструмента се изучаваха по приблизително един и същи начин. Учителката изсвирва нещо кратко, а после ученичките се опитват да го повторят. Понякога звучахме като стадо животни в зоологическата градина, но не често, защото учителките се стараеха да започнат с по-простички неща. По време на първия ми урок по флейта например учителката изсвирваше някоя нота и ние опитвахме заедно да я повторим. Дори след изсвирването на една-единствена нота учителката имаше много какво да каже:
— Юкико, дръж малкия си пръст надолу, а не да стърчи във въздуха. А ти, Йоко, на лошо ли мирише флейтата ти? Защо тогава бърчиш така нос?
Беше много строга както повечето учителки и, естествено, ние се бояхме да правим грешки. Не беше рядкост да изтръгне флейтата от ръцете на някое нещастно момиче и да го халоса по рамото с нея.
След барабаните, флейтата и шамисена обикновено следваше часът по пеене. Ние в Япония често пеем на тържества и сбирки, а и мъжете идваха в Гион най-често заради това. Но дори едно момиче да не може да пее вярно и да е ясно, че никога няма да запее пред хора, то трябва да учи пеене, за да разбере танца. Обяснението е, че танците са съпроводени от отделни мелодии, често изпълнявани от певица, която сама акомпанира на шамисен.
Има много различни стилове песни — много повече, отколкото мога да изброя, но ние изучавахме пет. Някои бяха популярни балади, други — дълги откъси от театър Кабуки със сложен сюжет, трети — нещо като кратки музикални поеми. Би било безсмислено да се опитвам да опиша тези песни. Позволете ми само да кажа, че докато аз ги намирам за изумителни — на чужденците, изглежда, често им звучат по-скоро като мяукането на котки в двора на храм, отколкото като музика. Истина е, че традиционното японско пеене включва прекалено много трели и често се пее толкова надълбоко в гърлото, че звукът излиза през носа, а не през устата. Но всичко се свежда до това какво си свикнал да слушаш.