Казаното дотук се отнася до обикновените гейши. Но най-известните, които в Гион бяха трийсет или четирийсет, очакваха много повече. Такава една преди всичко не би опетнила репутацията си с огърлица от безброй данни, а през целия си живот би имала само един или най-много двама. И нейният данна не само ще покрива всичките й разходи, като регистрационна такса, средства за обучение и храна, а освен това ще й дава пари за харчене, ще спонсорира танцовите й рецитали и ще я отрупва с подаръци — кимона и бижута. А когато прекарва в компанията й, няма да плаща парите, които тя взима на час — той може би ще плати много повече в знак на добра воля.
Мамеха бе със сигурност една от онези най-велики гейши. Всъщност, както по-късно научих, тя бе една от двете или трите най-известни гейши в цяла Япония. Може и да сте чували за известната гейша Мамецуки, която малко преди Първата световна война имала роман с министър-председателя и връзката им предизвикала скандал. Та тя бе по-голямата сестра на Мамеха — затова и двете имат „Маме“ в името си. Обичайно е една млада гейша да образува името си от това на по-голямата си сестра.
Дори само фактът, че Мамецуки е била нейна по-голяма сестра, вече бил достатъчна гаранция за успешната кариера на Мамеха. В началото на двайсетте години Японското туристическо бюро започнало първата си международна рекламна кампания. Плакатите показвали очарователна снимка на пагодата в храма „Тоджи“ в югоизточната част на Киото с цъфнали вишни от едната страна и прелестна чиракуваща гейша от другата, която изглеждала много свенлива, грациозна и изумително деликатна. Чиракуващата гейша била Мамеха.
Малко е да кажа, че Мамеха станала известна. Плакатът бил изложен в големите градове по цял свят и гласял: „Елате и посетете Страната на изгряващото слънце“, при това на всевъзможни чужди езици — не само на английски, а и на немски, френски, руски и… о, и на други езици, за които дори не съм чувала. Тогава Мамеха била едва шестнайсетгодишна, но изведнъж започнали да я викат да посреща всеки държавен глава, пристигнал на посещение в Япония, да посреща всеки аристократ от Англия или Германия и всеки милионер от САЩ. Тя сервирала саке на големия немски писател Томас Ман, който след това с помощта на преводач й разказал дълга и скучна история и това продължило почти час. Тя пълнела чашките със саке и на Чарли Чаплин, и на Сун Ятсен, а по-късно и на Ърнест Хемингуей, който се напил ужасно и казал, че красивите алени устни върху бялото й лице му внушават мисълта за капки кръв върху снега. От онези години насетне Мамеха ставала все по-известна, като изнесла множество широко рекламирани представления по класически танц в театър „Кабукидза“ в Токио, на които обикновено присъствал министър-председателят и много други светила.
Когато Мамеха обяви намерението си да ме вземе за своя по-малка сестра, не знаех всички тези подробности за нея и, слава богу. Иначе сигурно щях да съм толкова уплашена, че в нейно присъствие само да треперя.
Същия този ден Мамеха беше много любезна да ме накара да седна и да ми обясни повечето от това, което ви разказах. Когато накрая остана доволна, че съм разбрала, каза:
— След дебюта си и чак докато навършиш осемнайсет години, ще си чиракуваща гейша. След това, ако искаш да си върнеш дълговете, ще ти трябва данна. Много сериозен данна. Задачата ми е дотогава да те направя известна на всички и Гион. От теб зависи обаче да работиш упорито, за да станеш съвършена танцьорка. Ако до шестнайсетата си година не достигнеш поне пето ниво, няма да мога да ти помогна с нищо и госпожа Нитта ще има удоволствието да спечели облога си с мен.
— Но, Мамеха сан, не разбирам какво общо има танцът.
— Всичко — отвърна тя. — Погледни и виж най-преуспяващите гейши в Гион — всяка от тях е танцьорка.
Танцът е най-почитаното от изкуствата на гейшите. Само най-изтъкнатите и красиви от тях биват насърчавани да се усъвършенстват в него и нищо освен навярно чайната церемония не може да се сравнява с богатството на тази традиция. Школата по танци „Иноуе“, в която се обучаваха гейшите от Гион, води началото си от театър Но. И тъй като това е много древно изкуство и винаги е било покровителствано от императорския двор, танцьорките в Гион смятаха изкуството си за по-висше от школата по танци в района Понточо отвъд реката, водеща началото си от театър Кабуки. Сега съм голяма почитателка на театър Кабуки и съм безкрайно щастлива, че повечето от най-известните актьори на този век са мои приятели. Но Кабуки е сравнително младо изкуство — театърът се появява едва през XV век. При това винаги е служел за развлечение на обикновените хора и никога не е бил покровителстван от императорския двор. С една дума, танцът в Понточо и този на школата „Иноуе“ в Гион не подлежат на сравнение.