Използвах всевъзможни трикове, за да науча баладите и другите стилове песни, преподавани в училището. Още от малка винаги съм можела да помня веднъж чутата мелодия поне до следващия ден. Не мога да обясня защо, някаква способност на паметта ми може би. Така че преди лягане си записвах на листче думите, а щом се събудех, още докато мозъкът ми бе свеж, прочитах листчето, преди дори да съм се размърдала в постелята. Обикновено това ми бе достатъчно, но с музиката беше по-трудно и използвах друг трик откривах образи, които да ми напомнят тоновете. Например откъснало се от дървото клонче можеше да ми внуши мисълта за звуците на барабан; поток, леещ се над скала, ми напомняше за дръпването на струна на шамисен, така че него да се изтръгне пронизителен звук и аз рисувах във въображението си мелодията като разходка сред природата.
Но най-голямото и най-важно предизвикателство за мен бе, разбира се, танцът. Месеци наред се опитвах да използвам различни трикове, но те не можеха да ми помогнат. После един ден Леля побесня, че разлях чай върху списанието, което четеше. Странното бе, че точно в този момент си мислех за нея с най-топли чувства. Стана ми много мъчно и се улових, че мисля за сестра си, която бе някъде в Япония без мен; и за майка си, която, надявах се, бе намерила покой в рая; и за баща си, който така охотно ни бе продал и бе завършил живота си в самота. Докато тези мисли бушуваха в главата ми, тялото ми натежа. Качих се по стълбата и влязох в стаята, където спяхме аз и Пити — Майка ме беше преместила там след посещението на Мамеха. Но вместо да падна на рогозките на пода и да заплача, вдигнах плавно ръка пред гърдите си. Не знам защо го направих — беше движение от танц, който разучавахме същата сутрин и който ми се стори много тъжен. В същото време мислех за председателя и за това колко по-добър би бил животът ми, ако можех да разчитам на мъж като него. Наблюдавах ръката си да се носи из въздуха и ми се стори, че мекотата на движението й изразява тези чувства на печал и страст. Ръката ми премина по въздуха с огромно достойнство — не като листо, което се отпива от дърво, а като носещ се по водата океански лайнер. Мисля, че под „достойнство“ разбирах своеобразно самочувствие и увереност.
Същия следобед открих, че когато усещам тялото си натежало, мога да се движа с достойнство. И че ако си въобразя, че председателят ме наблюдава, движенията ми се направляват от такива дълбоки чувства, че понякога всеки елемент от танца влизаше сам по себе си в някакво малко взаимодействие с цялото. Извивка на тялото с леко наклонена под ъгъл глава съдържаше въпроса: „Къде ще прекараме заедно деня, господин председател?“ Ако протегнех ръка и отворех ветрилото си, давах да се разбере колко щастлива се чувствам, че ме е удостоил с компанията си. А когато по-рано в танца затварях с шумно пляскане същото това ветрило, тогава му казвах, че нищо на света не е по-важно за мен от това да му доставям удоволствие.
13
През пролетта на 1934-а — вече бях учила повече от две години — Хацумомо и Майка решиха, че е дошло времето Пити да дебютира като чиракуваща гейша. Разбира се, никой не ми каза и дума за това, тъй като на нея й беше забранено да разговаря с мен. Разбрах за това чак когато един ранен следобед Пити излезе и в края на деня се върна с прическа на млада гейша — така наречената момоваре, или „разцепена праскова“. Когато я зърнах да влиза, ми призля от разочарование и завист. Очите ни не се срещнаха за повече от секунда — тя вероятно не можеше да не си дава сметка за ефекта, който дебютът й имаше върху мен. Косата й бе причесана изящно от слепоочията нагоре, а не както обикновено свита на тила, и тя приличаше на млада жена, макар лицето й да си беше все така детинско. Години наред двете нея бяхме завиждали на по-големите момичета, които носеха косата си с такава елегантност. И ето че Пити започваше кариерата си на гейша, докато аз изоставах далеч назад, без да мога дори да я попитам за новия й живот.
После дойде и денят, в който, облечена за пръв път като чиракуваща гейша, Пити отиде с Хацумомо в чайната „Мидзуки“ за церемонията, която щеше да ги свърже като сестри. С тях отидоха и Майка и Леля, макар аз да не бях сред придружаващите ги. Но все пак присъствах с останалите на изхода, когато Пити слезе по стълбата, подкрепяна от прислужниците. Носеше разкошно черно кимоно със семейния герб на окията „Нитта“ и оби в синьо и златно, а лицето й за пръв път бе боядисано в бяло. Сигурно ще си помислите, че тя изглеждаше горда и красива с украшенията в косата и ярко начервените си устни, но според мен тя бе най-вече притеснена. Движеше се много трудно — облеклото на чиракуваща гейша е твърде тежко и неудобно. Майка пъхна в ръцете на Леля фотоапарат и й каза да излезе отвън и да заснеме момента, когато за пръв път удрят зад гърба на Пити кремъка за щастие. Ние останалите се струпахме от вътрешната страна на портичката, за да не влезем в кадър. Прислужниците държаха ръцете й, докато тя напъха крака във високите дървени сандали, които ние наричаме окобо и които чиракуващите гейши винаги носят. После Майка отиде да застане зад нея и зае поза като за удряне на кремъка о камъчето, въпреки че в действителност това винаги вършеха Леля или някоя от прислужниците. След снимката Пити неуверено прекрачи прага и се обърна да погледне назад. Другите вече излизаха да я изпратят, но тя гледаше мен с такова изражение, сякаш искаше да каже, че ужасно съжалява, задето всичко се е обърнало така.