— Гледайте! Може да видите планината Фуджи.
Около обяд реших да се прибера да хапна нещо. Сацу си беше тръгнала малко по-рано с момчето на Суги — помощника на господин Танака. Тя се въртеше около него като кученце. Тръгнеше ли нанякъде, момчето на Суги поглеждаше през рамо, за да й направи знак да го последва, и тя тутакси поемаше подире му. Не очаквах да я видя, преди да е дошло време за вечеря, но когато наближих нашата къща, я зърнах на пътеката пред мен. Беше се облегнала на едно дърво. От пръв поглед човек веднага би разбрал какво точно става, но аз бях само едно хлапе. Грубата рокля на Сацу бе вдигната и омотана около раменете й, а момчето на Суги си играеше с „планините Фуджи“, както ги наричаха момчетата.
Още когато мама легна болна, сестра ми понапълня. Гърдите й бяха съвършено непокорни като косата й. Най-много ме удивляваше това, че момчето на Суги намираше за очарователно тъкмо непокорството им. Той ги залюляваше с ръка, запращаше ги на една страна, за да гледа как ще се върнат обратно и ще се спрат на полагаемото им се място. Знаех, че не бива да шпионирам, но не се сещах какво друго да сторя, след като пътеката пред мен беше блокирана. Неочаквано чух зад гърба си мъжки глас:
— Чийо чан, защо клечиш там зад дървото?
Като се има предвид, че бях малка — само деветгодишна, и се връщах от плуване, а освен това все още нямах форми и нищо по тялото си, което да крия от когото и да било… е, лесно е да се предположи как бях облечена.
Когато все така приклекнала на пътеката и прикривайки с ръце, доколкото можех, голотата си, се обърнах назад, съзрях господин Танака.
— Онова ей там е твоята залитаща къща, нали? — попита той. — А отпред пък май е момчето на Суги. Изглежда наистина много зает. Кое е момичето с него?
— Ами сестра ми, господин Танака. Чакам ги да се махнат.
Той сви ръце на фуния около устата си и извика. После чух момчето на Суги да изчезва тичешком от пътеката. И сестра ми, изглежда, побягна, защото господин Танака ми каза, че вече мога да си тръгвам, и заръча да си облека нещо.
— А като видиш сестра си, искам да й дадеш това. — Беше увито в оризова хартия пакетче с големината на рибешка глава. — Китайски билки. Не слушайте доктор Миура, ако ви каже, че са безполезни. Накарай сестра си да ги свари и да дава на майка ти да ги пие за облекчаване на болките. Това са много ценни билки. Внимавай да не ги загубиш.
— Тогава по-добре аз да направя отварата, господине. Сестра ми не умее да прави хубав чай.
— Разбрах от доктор Миура, че майка ти е болна. Какво искаш да ми кажеш — че на сестра ти не може да се разчита да запари дори чай ли? Баща ти е толкова стар, че се питам какво ли ще стане с теб, Чийо чан? А и сега кой се грижи за теб?
— Мисля, че напоследък сама се грижа за себе си.
— Познавам един човек. Вече е възрастен, но като момче на горе-долу твоите години баща му умря. Още на следващата година умря и майка му, а после по-големият му брат избяга в Осака и го остави сам. Нещо като твоята история, не ти ли се струва? — Господин Танака ме погледна така, сякаш ми казваше да не съм посмяла да не се съглася. — Е, името на момчето е Танака Ичиро — продължи той. — Да, това съм аз… макар че тогава името ми беше Морихаши Ичиро. На дванайсет години ме прибра семейство Танака. Като пораснах, ме ожениха за дъщеря си и ме осиновиха. Сега помагам в управлението на семейната компания за морски продукти. Тъй че в крайна сметка нещата при мен се подредиха добре, разбираш ли? Може би нещо подобно ще се случи и с теб.
Погледнах за миг посребрената му коса и крайчетата на веждите му, които бяха като резки по кората на дърво. Струваше ми се най-мъдрия и най-интелигентния човек на света. Вярвах, че знае неща, които аз никога няма да науча. И че притежава изисканост, каквато никога няма да постигна. И че синьото му кимоно е по-фино от всичко, което ще имам шанса да облека. Седях пред него гола, седнала в калта, със сплъстена коса, мръсно лице и вмирисана от водата на езерото кожа.
— Едва ли някой някога ще поиска да ме осинови — рекох.
— Така ли? Ти си умно момиче, дума да няма. Да наречеш къщата ви „залитаща“. И да кажеш, че главата на баща ти е като яйце!
— Но тя наистина прилича на яйце.
— Така или иначе, по-умно не може и да се каже. А сега бягай вкъщи, Чийо чан. Огладняла си, нали? Навярно, ако сестра ти яде супа, би могла да легнеш на пода и да изпиеш разлятото.
От този момент насетне започнах да си фантазирам, че господин Танака ще ме осинови. Понякога забравям колко измъчена се чувствах по онова време. Мисля, че бях готова да се вкопча във всичко, което би могло да ме облекчи. Често, обземеше ли ме тревога, откривах, че се връщам все към един и същи спомен за майка си много преди тя да започне да стене от болка всяка сутрин. Тогава бях четиригодишна, по време на празника Обон — онова време през годината, когато посрещаме душите на покойниците, дошли да ни навестят. След няколко вечери на церемонии в селското гробище и палене на огньове пред къщите — да осветим пътя към дома заради умрелите, в края на празника цялото село се събра в селския шинтоистки храм, кацнал на скалите над малкия залив. Вътре, досами портата, имаше разчистено от дърветата място, украсено с разноцветни книжни фенери, закачени на опънати въжета. Двете с мама потанцувахме заедно с останалите под звуците на барабани и бамбукова флейта, но аз се изморих и тя ме отведе в края на откритото пространство и ме залюля в скута си. Изведнъж от скалите духна вятър и един от фенерите се подпали. Наблюдавахме как огънят пропълзя по въжето и фенерът се понесе надолу, докато вятърът не го подхвана отново и не го затъркаля към нас. След огненото кълбо се виеше диря от златен прах. То като че спря, но после двете с мама видяхме как, понесено от вятъра, се устреми право към нас. Усетих, че мама ме вдига от скута си, а миг след това стрелна ръце към огъня, за да го разпилее. За момент се удавихме в искри и пламъци, но сетне огнените парцали се понесоха към дърветата и угаснаха. И никой не пострада. Дори майка ми.