— А кой ще играе главната роля? — шеговито попита Джени по телефона.
— Не знам. Пък и не ме интересува. Сигурно ще вземат някоя от големите кинозвезди.
А колкото до Мери Константин, не бях сигурен какво да мисля за нея. Като ченге имах един отговор, но като психиатър — съвсем друг. Радвах се, че отново щеше да получи грижите и лечението, от които толкова много се нуждаеше. Ако можеше да се вярва на д-р Шапиро, може би Мери най-после щеше да започне да се възстановява. Точно сега имах нужда да вярвам в това.
Някъде към четири следобед вратата на моята стая се открехна и вътре надникна главата на — познайте на кого! — моята добра стара мама Нана.
— Ето най-после гледка, способна да утеши измъчената ми душа — рекох аз и се опитах да се усмихна. — Здравей, Нана. Какво те води във Върмонт?
— Кленовият сироп — дрезгаво отвърна тя.
Плахо пристъпи вътре — толкова необичайно за нея — и примигна уплашено, щом съзря дебелата превръзка около рамото ми.
— Ох, Алекс! Алекс…
— Можеше да бъде и по-зле — опитах се, макар и несръчно, да я успокоя. — Е, може би не съвсем. Имаше ли някакви затруднения с полета?
— Никакви затруднения. Отиваш на летището. Плащаш си билета. И това е всичко.
Тя протегна ръка и ме погали по бузата с хладната си длан. Допирът бе толкова познат и успокояващ. Какво щях да правя без тази упорита стара жена? Не можех да престана да си задавам този въпрос. Какво щях да съм без нея?
— Казаха, че ще се оправиш, Алекс. Но ми се струва, че това е нещо относително, така ли е?
И преди съм бил раняван. Винаги е травмиращо, няма начин да не е, но все пак не е неизлечимо или поне невинаги.
— Ще бъда добре — обещах аз. — И телом, и духом.
— Казах на децата да изчакат отвън. Защото искам да ти кажа нещо насаме. Да знаеш, че държа да си остане между нас.
— Аха. Значи пак съм загазил, така ли? Ще ме натикаш в миша дупка.
Тя обаче не отвърна на усмивката ми, но взе ръката ми и я стисна между своите.
— През всеки ден от живота си благодаря на Бога, Алекс. Благодаря му, че ми позволи да те отгледам и да видя как се превръщаш в такъв мъж, какъвто си сега. Но ми се иска да се позамислиш преди всичко за това, което навремето ми се струпа на главата. Както и за онова, което стана между бедните ти родители, преди да загинат. Казано най-просто, Джени, Деймън и Али заслужават нещо по-добро от това, което получават. — Нана спря, за да наблегне на следващите си думи: — Не ги оставяй сираци, Алекс.
120
Отворих уста, за да й отговоря, но мама Нана отново заговори, с леко повишен тон:
— Аз съм тази, която е редно първа от всички нас да си замине от този свят. И да не си посмял да спориш с мен.
Накрая не издържах и само свих рамене. Което се оказа доста болезнен акт. Остър спазъм прониза рамото и врата ми.
— Какво мога да кажа?
— Нищо. Не казвай нищо. Само се вслушай в мъдрите ми съвети, почерпени от мъдростта, която идва с годините. Послушай ме и може би един ден най-после ще успееш да научиш нещо от мен.
Спогледахме се продължително и замислено. В гърлото ми заседна корава буца, макар че това, което изпитвах, не бе тъга. Беше по-скоро чувство на благодарност и на невероятно силна любов към тази малка, но страхотно силна жена, която беше мъдра дори за годините си, да не говорим, че беше много по-умна от мен.
— Вярваш или не, но аз винаги те слушам — казах й.
— Да, а после правиш каквото си си наумил.
Вратата се отвори наполовина и откъм болничния коридор нахлуха гласове. Извърнах се и първото, което видях, бе лицето на Деймън, по което бе изписано нетърпение. Сърцето ми подскочи.
— Виж ти кой е тук! — Избърсах просълзените си очи със здравата си ръка. — Дошъл е мъжът в нашата къща.
— Казаха, че не можело Джени да влезе, понеже нямала дванадесет години — оплака ми се той.
Надигнах се в леглото.
— Къде е тя?
— Тук съм! — Иззад вратата се чу гласът на Джени, преливащ от възмущение.
— Е, тогава влез вътре, ама по-бързо, преди някой да те е видял. Хайде. Тук никой няма да посмее да те арестува. Освен аз, разбира се, ако продължиш да се бавиш отвън.
Двамата се намъкнаха вътре и се втурнаха към леглото. За кратко само се спряха озадачени, като видяха колекцията ми от превръзки. Протегнах им здравата си ръка и хванах едновременно ръцете им.
— Докога трябва да лежиш тук? — попита Джени, застанала откъм по-здравата ми страна.
— След два дни се прибирам у дома — отвърнах й аз.