— Това е доктор Алекс Крос — представи ме Пейдж.
— Е, и? — не се впечатли униформеният.
Аз не казах нищо. „Е, и?“ ми се струваше подходящ отговор.
Униформеният най-после ни пусна да минем. В същия миг забелязах нещо, което накара стомахът ми да се свие на топка. Сред тълпата от репортери се открояваше червенокосата грива на Джеймс Тръскот. До него беше и фотографката му — същата жена, облечена цялата в черно. Тръскот също ме видя и ми кимна. Може дори да се е усмихнал.
Водеше си бележки.
А жената снимаше. Мен.
13
Проклинах тихо, докато двамата с Пейдж вървяхме по дългата, покрита с бели камъчета, алея за автомобили, която водеше към къщата. Резиденция, да, това бе по-точната дума за двуетажната сграда в испански стил. Плътната зеленина, настъпваща от всички страни, закриваше гледката, с изключение на фасадата. Главната къща бе най-малко 1800 квадратни метра, ако не и повече. Кой се нуждаеше от толкова много площ за живеене? Нашата къща във Вашингтон бе на по-малко от 280 квадратни метра и ни беше съвсем достатъчна.
Редица балкони опасваха втория етаж. Някои от тях гледаха към алеята за коли, където черната лимузина бе оградена с жълти полицейски ленти.
Там бяха срещнали смъртта си Антония Шифман и Бруно Капалети.
Районът около лимузината беше отцепен в доста широк радиус и имаше само едно място, през което се минаваше навън и навътре. Двама полицаи от ЛАПУ записваха имената на хората, които влизаха или излизаха.
Техниците, в бели защитни облекла, сновяха около колата, снемаха отпечатъци и слагаха евентуалните доказателства във вакуумирани пликове. Неколцина други снимаха с полароидите си или с обикновени фотоапарати.
Още един екип се бе разпръснал наоколо и взимаше проби. Картината определено бе впечатляваща и не по-малко потискаща. Предполагаше се, че най-добрият полицейски екип по съдебна медицина в света се намираше в Токио. У нас единствено Лос Анджелиското и нюйоркското полицейско управление можеха да си съперничат по средства, техника и специалисти с ФБР.
— Май имаме късмет — обади се Пейдж. — Доколкото виждам, медиците вече привършват. — Той посочи към експерта от съдебната медицина, набита жена с посивяла коса, която стоеше до лимузината и говореше пред един портативен касетофон.
Това означаваше, че телата още не бяха преместени. Бях изненадан, но в същото време това бе добра новина за мен. Колкото по-малко бе ровено на местопрестъплението, толкова повече информация можех да събера за президента. И за съпругата му. Предположих, че тъкмо по тази причина телата още не бяха откарани: Смъртта ме очакваше.
Обърнах се към Пейдж:
— Кажи на този, който води разследването от ЛАПУ, да не местят нищо. Искам да огледам внимателно всичко. И се опитай да разкараш някои от тези тук. Да останат само най-необходимите. Тези, които вземат отпечатъци, проби от тъкани и т.н. Всички останали да изчезват.
За пръв път тази сутрин Пейдж се поколеба, преди да отговори. За пръв път се сблъскваше с деловата ми страна. Не съм от тези, които обичат да си придават важност, но в случая се налагаше. Нямаше начин да свърша някаква свястна работа сред целия този хаос и суматоха.
— О, и трябва да кажеш още нещо на този, който командва тук — додадох аз.
Пейдж се обърна.
— И какво е то?
— Кажи му, че докато съм тук, аз съм шефът.
14
Гласът на директор Бърнс продължаваше да звучи в главата ми: Искам да чуя мнението ти за случилото се… Ще те върнем при семейството ти за вечеря.
Но дали все още щях да имам апетит след всичко това?
Двете мъртви тела вътре в лимузината излъчваха абсолютно зловоние. Един от най-успешните трикове, които съм научил през годините, бе да издържа първите три минути, докато обонятелните ми нерви се притъпят. След това щях да съм добре. Просто трябваше да преживея тези три минути — неизбежното изпитание, което доказваше, че отново съм в играта.
Съсредоточих се, опитвайки се да възприема отвратителните подробности една по една.
Първо дойде шокът, за който не бях подготвен, макар че една част от мен го предугаждаше.
Почти нищо не бе останало от лицето на Антония Шифман. Лявата му страна бе изчезнала — там, където е била застреляна, вероятно от упор. Колкото плът бе останала — по-голяма част от дясното й око, бузата и устните — беше зверски нарязана. Убиецът, Мери Смит, явно е бил обзет от безумна ярост — но само към Антония Шифман, не и към шофьора. Или поне така изглеждаше.
Дрехите на актрисата бяха останали непокътнати. Нямаше признаци за сексуално насилие. По ноздрите и устните нямаше кръв, което означаваше, че тя е спряла да диша почти веднага. Кой би бил способен на подобна брутална атака? И защо Антония Шифман? Тя, изглежда, е била добър човек, в пресата пишеха само хубави неща за нея. И всички са я харесвали, поне така твърдяха… всички. Какво би могло да обясни това отвратително клане? Това скверно деяние пред дома й?