Той тракаше по клавиатурата на компютъра, докато изстрелваше думите си към мен.
— Двата имейла са били получени през два различни прокси сървъри. Първият се намира в интернет кафене в Санта Моника. Това означава, че Мери Смит може да е една от няколко хиляди души. Тя има два различни адреса. И двата са случайни адреси в хот мейл, което не ни предоставя никаква информация, освен че е регистрирала първия си имейл адрес от библиотеката в университета в Южна Калифорния. Един ден преди изпращането на първото съобщение.
Трябваше да се съсредоточа, за да следя логиката на обясненията му. Нима всички тук страдаха от НКВ?
— А вторият имейл? — попитах.
— Изпратен е от друго място. Само това мога да ви кажа.
— От района на Ел Ей ли е бил изпратен? Това поне можете ли да ми кажете?
— Още не знам.
— А кога ще знаете?
— Вероятно в края на деня, не че това ще помогне кой знае колко. — Той се наведе напред, взирайки се в няколкото реда код, изписан върху екрана. — Мери Смит си знае работата.
Ето пак — тя. Разбирах защо всички използваха женски род. Аз самият го използвах — но само заради удобство.
Всъщност изобщо не бях убеден, че убиецът е жена. Писмата до Гринър навярно съответстваха на някакъв тип личност. Но какъв?
17
Харесва ли ти ваканцията, Алекс? Забавляваш ли се?
Направих копия на двата странни имейла и отидох на работната среща в ЛАПУ. Детективското бюро на Норт Лос Анджелис Стрийт се намираше само на около четиристотин метра от офиса на „Лос Анджелис Таймс“ — истинско чудо, защото според клишето на човек му трябват точно четиридесет и пет минути, за да може да стигне до всяка точка в града.
О, ваканцията е страхотна. Разглеждам всички забележителности. Децата са във възторг. Нана е на седмото небе.
Вървях бавно, препрочитайки двата имейла. Дори зад написаното да се криеше определен характер, то бе плод на мозъка на убиец.
Започнах с първия, който описваше последните мигове от живота на Патси Бенет. Това определено беше смразяващ дневник на един психопат.
До: agriner@latimes.com
От: Мери Смит
За: Патриша Бенет
Аз съм този, който те уби.
Добро ли е това изречение? Аз мисля, че да. Ето още едно, което много ми харесва.
Някой, напълно непознат, ще открие тялото ти на балкона в Уестуд Тиътър. Ще открие теб, Патриша Бенет.
Защото точно там ще умреш днес, докато гледаш последния си филм, при това не особено добър. „Селото“? Какво си мислела? Какво те е накарало да дойдеш в киното точно в този ден — деня на твоята смърт, за да гледаш „Селото“?
Би трябвало да бъдеш у дома си, Патси. Със скъпите си малки дечица. Ето къде трябва да бъде една добра майка. Не смяташ ли, че така е редно? Дори и да прекарваш по-голямата част от времето си вкъщи в писане на сценарии и телефонни разговори относно политиката на студиото.
Отне ми доста време да се приближа толкова до теб. Ти си Голяма клечка в студиото, а аз съм само една нищо и никаква личност, която гледа филми на видеото или по „Среднощни развлечения“ и „Истинският Холивуд“. Дори не успях да се промъкна през впечатляващите извити порти на твоето студио. Не, сър, не е позволено.
Можех единствено ден след ден да наблюдавам как тъмносиният ти Остин Мартин влиза и излиза. Но аз съм търпелива личност. Научих се да чакам, за да получа това, което искам.
Като говорим за чакане, тази твоя невероятна къща не се вижда лесно откъм улицата. Веднъж зърнах прекрасните ти деца — по-точно два пъти. Знам, че след известно време ще открия начин да вляза вътре. Но днес ти промени всичко.
Ти отиде на кино, по средата на следобеда, точно както сподели в едно от своите интервюта. Може би ти липсва миризмата на пуканки. Водиш ли някога малките си момиченца на кино, Патси? Знаеш ли, би трябвало да го правиш. Както казват, понякога всичко може да изчезне за секунда.
Отначало ми се стори странно. Ти си толкова заета Голяма клечка. Но след това проумях, филмите са твоята професия. Трябва непрекъснато да гледаш, но в същото време имаш и семейство, което те чака всяка вечер. Предполага се, че трябва да се прибираш, за да вечеряш заедно със своите малки Лин и Лори. На колко години са те? Дванадесет и тринадесет? Те искат да си при тях и ти искаш същото. Предполагам, че няма нищо лошо в това. Освен че тази вечер ще им се наложи да вечерят без теб. Малко тъжно, като се замислиш, а именно това правя аз в този момент.
Както и да е, ти седна на деветия ред на балкона. Аз седнах на дванадесетия. Аз чаках и наблюдавах тила ти, боядисаната ти черна коса. Тъкмо там щеше да попадне куршумът. Или поне така си го представях. Та нали тъкмо това трябва да прави човек, докато гледа някой филм? Бягство? Да се махнеш от всичко? Само че в наши дни повечето филми са толкова слаби — тъпи и отегчителни.