Не извадих пистолета веднага щом филмът започна. Не ми хареса страхът, който изпитвах. Ти си тази, която трябваше да се страхува, госпожо Голяма клечка. Но ти не знаеше какво се случва, нито подозираше, че аз бях там. Ти се бе отнесла.
А аз си седях спокойно, стиснал пистолета в скута си. Продължавах да стоя така, с дуло, насочено към теб. После реших да се приближа — да бъда точно срещу теб.
Исках да надникна в очите ти, след като разбереш, че си била застреляна, след като осъзнаеш, че никога повече няма да видиш Лин и Лори, нито пък ще гледаш някой друг филм, че никога няма да зърнеш светлина, нито ще бъдеш Голямата клечка.
Но когато те видях мъртва, с широко отворени очи, се изненадах. Беше истински шок за нервната ми система. Какво се бе случило с онова твое прословуто аристократично излъчване? Затова напуснах киносалона толкова бързо, затова те оставих недовършена.
Не че вече имаше някакво значение за теб. Как е времето там, където си сега, Патси? Горещо, надявам се. Горещо като в ада — не беше ли това изразът?
Липсват ли ти децата? Изпитваш ли някакви съжаления? Обзалагам се, че е така. Аз щях да изпитвам, ако бях на твое място. Но аз не съм Голяма клечка, а само един обикновен малък човек.
18
Девет часът, а още нищо не беше наред. При това — меко казано.
Ръкостискането на детектив Джийн Галета от ЛАПУ беше изненадващо меко. Макар че изглеждаше доста корава и ако поискаше, можеше да ти счупи костите. Оранжево поло с къси ръкави очертаваше бицепсите й. Беше стройна и слаба, с поразително остри черти на лицето и пронизващи кафяви очи, които неволно привличаха погледа.
Улових се, че се взирам в нея, и побързах да се извърна.
— Агент Крос. Накарах ли ви да чакате? — попита тя.
— Не много — отвърнах. Бил съм в положението на Галета. Когато си водещ детектив по някой важен и нашумял случай, всеки иска да му отделиш част от времето си. Освен това моят работен ден беше почти приключил, а детектив Галета сигурно щеше да работи през цялата нощ. Случаят го изискваше.
Цялата бъркотия се бе стоварила върху главата й преди дванадесет часа. Беше започнала от западното бюро в Холивуд, но инцидентите, свързани със серийни убийства, автоматично се прехвърляха в централата, към отдела по специални убийства. Технически „Мери Смит“ не можеше да бъде квалифицирана като сериен убиец, докато нямаше още поне четири убийства от този тип, но ЛАПУ предпочиташе да сгреши, отколкото да прояви непредпазливост. Бях съгласен с решението. Не че някой бе поискал мнението ми.
Медийното отразяване на случая, както и последвалият натиск върху полицията, вече бяха доста интензивни. Много скоро този интерес щеше да прерасне в безумие, особено ако се разчуеше за имейлите до „Лос Анджелис Таймс“.
Детектив Галета ме поведе към горния етаж и ме покани в малка заседателна зала, която се оказа кабинет за извънредни и кризисни ситуации. В момента тук се помещаваше нещо като импровизиран щаб, където се събираше цялата информация за убийствата.
Едната стена вече бе цялата покрита с полицейски доклади, карта на града, скици на двете сцени на престъпленията и около дузина снимки на мъртвите.
Кошчето за отпадъци в ъгъла преливаше от празни чаши и мазни пликове от ресторантска храна. Изглежда, в този район заведението на Уенди печелеше битката със сандвичите.
Двама детективи по ризи с къси ръкави седяха край голямата заседателна маса, наведени над големи купчини с документи. Позната и депресираща картинка.
— Имаме нужда от място — обърна се Галета към детективите. В думите й нямаше и капка агресивност. Тя излъчваше една непретенциозна увереност, която неутрализираше всяко ненужно противопоставяне. Двамата мъже разчистиха масата, без да кажат нито дума.
— Откъде искате да започнем? — попитах аз.
Галета мина направо на въпроса.
— Какво мислите за стикерите? — Тя посочи към черно-бялата снимка, формат 8½×11 върху задната страна на седалката в киното. На нея се виждаха същите детски стикери, като онези, които бяха залепени в лимузината на Антония Шифман. Всеки стикер бе белязан или с „А“, или с „Б“.
Един от стикерите изобразяваше пони с големи очи, а върху друг се виждаше плюшено мече върху люлка. Какво общо имаше убиецът с децата? Или с майките?