Джени спеше на ръба на леглото, отметнала одеялото настрани. Отидох да я завия.
— Татко? — прошепна Деймън зад гърба ми и ме стресна. — Ти ли си?
— Какво има, Дей? — Приседнах на ръба на леглото му и започнах да разтривам гърба му. Правех го, откакто беше бебе, и не спирах, докато той не пожелаеше.
— И утре ли ще трябва да работиш? — попита той. — Вече утре ли е?
В гласа му нямаше злонамереност. Беше прекалено добър за това. Ако аз бях добър баща, Деймън беше един страхотен син.
— Не — отвърнах. — Утре няма да работя. Ние сме във ваканция, забрави ли?
21
За втори пореден ден се събуждах от обезпокоително обаждане.
Този път беше Фред ван Алсбург, помощник-директор в офиса на ФБР в Лос Анджелис. Бях виждал името му в служебните графици, но никога не се бяхме засичали, нито разговаряли. При все това по телефона той разговаряше с мен с известна доза фамилиарност.
— Алекс! Харесва ли ти ваканцията? — попита секунди след като се поздравихме.
Всички ли бяха осведомени за делата ми?
— Всичко е наред, благодаря — отвърнах. — Какво мога да направя за теб?
— Виж, много съм ти благодарен, че вчера успя да отделиш от времето си за случая „Мери Смит“. Ние също се запознахме с него и, струва ми се, установихме добри отношения с ЛАПУ. Слушай, ще говоря по същество. Ние бихме искали да ни представляваш официално по време на останалата част от разследването. Това е много голям и важен случай за нас. Очевидно и за директора.
Припомних си една реплика от „Кръстникът“, част 3: … Тъкмо когато си мислех, че съм се измъкнал, те отново ме върнаха обратно.
Не и този път, помислих си. Не бях спал много, но се събудих с ясното усещане какъв ще бъде този ден — и то нямаше абсолютно нищо общо с Мери Смит или с каквито и да било разследвания на гнусни и отвратителни убийства.
— Съжалявам, но съм принуден да откажа. Имам семейни задължения, които не мога да пренебрегна.
— Да, разбирам — рече той прекалено бързо, за да бъде истина. — Но може би ще успеем да те откъснем от тях съвсем за малко. Само по няколко часа на ден.
— Съжалявам, но не е възможно. Не и точно сега.
От другата страна на линията долетя тежка въздишка.
Когато Ван Алсбург заговори отново, тонът му бе доста по-премерен. Не знам дали го разгадах правилно, но ми се стори, че долових известна снизходителна нотка.
— Знаеш ли какво ни се е стоварило върху главите? Алекс, гледа ли днешните новини?
— Опитвам се за няколко дни да изключа новините. Не забравяй, че съм на почивка. Нуждая се от почивка. Току-що приключих с вълка.
— Алекс, слушай, и двамата знаем, че нищо не е приключило. Тук умират хора. Важни хора.
Важни хора? Какво, по дяволите, означаваше това? Освен това не знам дали той го осъзнаваше, но започваше всяко изречение с името ми. Донякъде разбирах положението му и натиска, на който бе подложен, но този път бях решил да бъда твърд.
— Съжалявам — повторих, — но отговорът ми е не.
— Алекс, предпочитам това да си остане между нас двамата. Няма причина да стига до Рон Бърнс, нали?
— Не, няма — съгласих се с Ван Алсбург.
— Добре… — започна той, но аз го прекъснах.
— Защото още в този момент си изключвам пейджъра.
22
Трябва да призная, че когато затворих телефона, пулсът ми малко се бе ускорил, но в същото време изпитвах облекчение. Рон Бърнс вероятно щеше да ми трие сол на главата за всичко това, но знаете ли какво? Не ми пукаше.
Час по-късно бях облечен и готов да вляза в ролята на турист.
— Кой иска да закусва с Гуфи? — извиках аз.
Хотелът предлагаше „тематични закуски“ и това ми се стори добър начин да си възвърнем отново ваканционното настроение. Със сигурност малко сантиментално, но понякога това беше добре, наистина добре, защото поддържаше духа на всички ни.
Джени и Деймън се появиха в дневната на хотелската стая. И двамата изглеждаха малко неуверени. Размахах юмруците си с вдигнати палци.
— Нека всеки от вас да си избере ръка — обявих.
— Татко, вече не сме бебета — нацупи се Джени. — Аз съм на единадесет. Не си ли забелязал?
Придадох си шокирано изражение.
— Не може да бъде!
Бях възнаграден със смеха, за който жадувах.
— Работата е много сериозна — уверих ги. — Не се шегувам. Хайде, изберете си ръка. Моля ви.
— Какво е това? — полюбопитства Деймън.
Аз обаче запазих мълчание като сфинкс.
Най-после Джени потупа лявата ми ръка, а синът ми сви рамене и посочи дясната.
— Добър избор. — Обърнах юмруци и разтворих пръстите си. Двете деца се наведоха, за да погледнат по-отблизо.