— В момента от резиденцията ли се обаждате?
— Не. Слушайте, това е… Не знам как да ви обясня. Това е поредното убийство от серията „Мери Смит“. Избиването на холивудските знаменитости. Знаете ли за какво говоря?
— Добре, господине, мисля, че ви разбрах. Само повторете още веднъж името.
— Лоуенщайн-Бел. Марти. Знам, че името на съпруга й е Майкъл Бел. Можете да търсите по това име. Не знам със сигурност дали е мъртва. Само получих това ужасно съобщение. Аз съм репортер от „Лос Анджелис Таймс“. Името ми е Арнолд Гринър. Детектив Галета знае кой съм.
— Сър, сега ще предам сведението. Ще ви помоля да изчакате само минутка.
— Не, недейте…
25
Диспечерът от Лос Анджелиската полиция прие обаждането в осем и четиридесет и пет сутринта и веднага изпрати на посочения в Бевърли Хилс адрес полицаи, технически помощници и екип на „Спешна медицинска помощ“.
По случая до телефон 911 бяха постъпили две отделни обаждания с разлика от няколко минути. Първото беше от „Лос Анджелис Таймс“. Второто — от резиденцията на семейство Лоуенщайн-Бел.
Полицаите Джеф Камбъл и Патрик Бенеке пристигнаха първи на местопрестъплението. Още преди да се озоват там, Камбъл подозираше, че се касае за поредното убийство на холивудска знаменитост. Адресът бе необичаен за подобни повиквания, но диспечерът бе споменал, че жертвата е само една, при това жена. Възможно било да открият следи от прорезни рани. Двойката, която притежаваше къщата, беше типична за Холивуд. А това допълнително усложняваше нещата.
На алеята пред къщата ги очакваше ниска чернокоса жена в сиво-бяла униформа на прислужница. Ръцете й конвулсивно мачкаха една кърпа. Когато полицейската кола се приближи, те забелязаха, че жената плаче и машинално обикаля в кръг.
— Страхотно — промърмори Бенеке. — Точно каквото ни трябваше. Някаква Кармелита, която дори не говори английски, да ни хленчи, да върти очи и да се държи като muy loco8.
Камбъл реагира както винаги досега, когато се сблъскваше с досадния расистки цинизъм на своя помощник.
— По дяволите, затвори си устата, Бенеке! Не искам да чувам подобни приказки. Не виждаш ли, че не е на себе си.
Веднага щом излязоха от колата, прислужницата изпадна в истерия.
— Aqui, aqui, aqui!9 — разкрещя се тя, сочейки към предната врата. — Aqui, aqui!
Резиденцията беше ултрамодерна, цялата изградена от стъкло и камък, внушителна конструкция, разположена високо в хълмовете над Санта Моника. Камбъл се приближи до оградения със зелено стъкло коридор и хвърли поглед към вътрешния двор и басейна.
Какво бе това върху остъклената предна врата? Изглеждаше съвсем не на място. Приличаше на етикет или някакъв стикер. Или на ваденка, залепена от някое дете, с голямо „А“ върху нея?
Едва успя да отмести ръката на прислужницата, вкопчила пръсти в рамото му.
— Госпожо, моля ви да се успокоите. Uno momento, por favor. Como te llamas?10
Така и не разбра дали прислужницата го чува или не. Пък и тя говореше прекалено забързано своя испански, за да може да схване казаното от нея. Тя отново посочи към вратата.
— Нека да влезем — настоя Бенеке. — Само си губим времето с нея. Не разбираш ли? Vida loca11.
Скоро пристигнаха още две полицейски коли и линейка от бързата помощ. Единият от санитарите заговори с прислужницата. Справяше се с испанския далеч по-добре от полицаите.
— В басейна отзад — съобщи той. — Не е имало никой друг, поне доколкото на нея й е известно.
— Значи не знае нищо — обади се Бенеке.
— Е, ще обиколим — реши Камбъл. Заедно с помощника се насочиха към северната страна на къщата. И двамата държаха пистолети в ръце. Другият полицейски екип пое към южната част, покрай живия плет, който я ограждаше.
Докато напредваха предпазливо, Камбъл усети притока на адреналин във вените си, особено когато си проправяше път през мястото, обрасло с хортензии. Вълнуваше се винаги когато разследваше някое убийство. Ето и сега имаше същото усещане — леко замайване в главата и слабост в краката.
Провираше се през гъстия храсталак колкото се можеше по-безшумно. Съдейки по това, което знаеше за убийствата в Холивуд, не очакваше да завари убиеца на местопрестъплението.
— Виждаш ли нещо? — попита партньора си, който беше двадесет и девет годишен каубой от Калифорния, но през повечето време се държеше като истински задник.
— Да. Изобилие от цветя — отвърна Бенеке. — Ние явно сме първите на местопрестъплението. Защо не пуснем специалистите от екипа да се заемат с огледа?