Котката Роузи също бе в кухнята и ако не греша, сега ми се стори малко понаедряла. Тя се потри напрегнато в краката ми, с което сякаш искаше да ми каже: Бях бясна, когато замина, но сега съм толкова доволна, че се върна. Тия несъмнено я бива в готварството.
Аз също се радвах да се върна у дома. Мисля, че всички бяхме щастливи. Кристин беше отвела малкия Алекс в Сиатъл, с което бе сложила край на нашата ваканция или поне бе отнела радостта от нея. Единственият ми разговор с нея беше напрегнат и натъжаващ. Двамата се контролирахме и внимавахме да не изпуснем нервите си, но накрая стигнахме дотам, че почти нямаше какво да си кажем.
Но Кристин продължаваше да ме безпокои… с всичките й промени в настроението, с цялата й непоследователност, на която бях станал свидетел през последните дни. Питах се как ли се държеше с малкия Алекс, когато не бях с тях. Малкият никога не се оплакваше, но децата обикновено не го правят.
Ето че сега отново бях в моето домакинство във Вашингтон. Имах чувството, че въобще не съм отсъствал. Днес беше четвъртък. Чак до понеделник можех да не мисля за работа — решение, което трая цели пет минути.
Почти по навик се качих в кабинета си на мансардния етаж. Хвърлих върху бюрото купчината писмата, а сетне, без много да му мисля, натиснах бутона на телефонния секретар, за да прослушам съобщенията.
Голяма грешка. Почти фатална.
Очакваха ме цели девет съобщения.
Първото беше от Тони Удс от Бюрото.
— Здравей, Алекс. Няколко пъти опитвах да избера пейджъра ти, но не успях. Моля те, потърси ме в кабинета на директор Бърнс колкото може по-скоро. И те моля да ме извиниш пред жената в дома ти. Може би си е помислила, че те преследвам. Вероятно защото наистина е така. Обади ми се.
Усмихнах се леко, развеселен от чувството за хумор на Тони, но веднага след първото последва второто негово съобщение:
— Алекс, отново съм аз, Тони Удс. Моля те, обади ми се колкото можеш по-скоро. Имаме още едно убийство в Калифорния. Нещата там определено излизат от контрол. В Ел Ей са изпаднали в истерия. В „Лос Анджелис Таймс“ са съкрушени от историята с имейлите на Мери Смит. Обади ми се. Важно е, Алекс.
Тони много добре знаеше, че не е редно да цитира подробности, когато ми се обажда на домашния телефон. Но може би се надяваше да събуди любопитството ми с неясните си намеци.
Успя.
29
Напълно бях сигурен, че последната жертва ще се окаже поредната безупречна майка на няколко деца от Холивуд, но не можех да не се запитам дали методите на Мери Смит не продължават да се усъвършенстват. Ами имейлите до „Лос Анджелис Таймс“? От новините по телевизионните канали и от сайтовете в интернет можех да се запозная само с половината от известното по този случай.
Ако исках да узная нещо повече, трябваше да се обадя.
Не, напомних си аз. Никаква работа до понеделник. Никакви убийства повече. Никаква Мери Смит.
Апаратът отново изписука, след което прозвуча гласът на Рон Бърнс. Беше лаконичен и точен както винаги.
— Алекс, свързах се с Фред ван Алсбург в Ел Ей. Не се тревожи за него. Искам да ти задам няколко въпроса. Важно е. Добре дошъл във Вашингтон, добре дошъл у дома.
Последва още едно обаждане от Рон Бърнс. Гласът му си оставаше все така сдържан.
— Алекс, следващата седмица ще организираме телефонна конференция и не искам да дойдеш неподготвен. Ако прецениш, че е необходимо, можеш да ми се обадиш у дома през уикенда. Бих искал също да поговориш с детектив Джийн Галета в Ел Ей. Тя знае нещо, което трябва научиш. Ако нямаш нейния телефонен номер, Тони ще ти го продиктува.
Сега вече всичко ми се изясни. Рон Бърнс не ме молеше да се заема със случая. Той ми нареждаше. За бога, толкова бях уморен от всичко това — убийствата, ужасяващите инциденти, следващи един след друг. Според оценките на Бюрото понастоящем в Съединените щати действаха повече от триста серийни убийци. По дяволите, аз ли трябваше да ги заловя всичките?
За секунда натиснах бутона „Пауза“ на телефонния секретар, за да си изясня какво чувствам след всичко това. Мислите ми отново се устремиха към загадката „Мери Смит“. Отново й позволих да обсеби мислите ми. Тя успя да привлече вниманието ми, любопитството ми, а може би и да предизвика егото ми. Жена сериен убиец? Възможно ли бе да убива други жени? При това само майки?
Но защо? Може ли една жена да извърши подобно нещо? Не ми се струваше правдоподобно. Просто не можех да си го представя, което съвсем не означаваше, че бе невъзможно.