— Чудесно — промърморих аз. — Голям късмет извадих, няма що.
Бен ми каза да напиша пълен и подробен отчет за това, което се бе случило в Калифорния. По негов съвет, откакто го наех за мой адвокат, си водех дневник. В него описвах времето, прекарано с малкия Алекс, и всичко, което ми е направило впечатление в неговото израстване, като прилагах и снимки. И най-важното — бях отбелязал всичките ми тревоги относно Кристин, както и факта, че тя бе отвела Алекс два дни по-рано от уговорената дата, при това, без да ми съобщи. Тези промени в настроението й и непостоянството в поведението й бяха наистина доста обезпокоителни.
— Има и още нещо — осведоми ме Бен. — Което обаче може да не ти се хареса.
— Слушай, Бен, ако успееш да откриеш нещо в цялата тази история, което да ми харесва, веднага ще ти удвоя хонорара.
— Ами един от най-силните ти аргументи в този съдебен спор са добрите отношения на малкия Алекс с неговите природени брат и сестра.
— Джени и Деймън никога няма да се изправят пред скамейката на свидетелите — заявих аз с категоричен тон. — Няма да го позволя. За нищо на света. Така че отговорът ми е не.
Колко пъти съм ставал очевидец как дори зрели мъже и жени са правени на пух и прах в съдебната зала? Твърде много, за да подлагам децата си на подобно изпитание.
— Не, не, не става дума за това — успокои ме Бен. — Определено не. Но навярно би било добре да присъстват на изслушването. Искаш да спечелиш попечителство над малкия Алекс, нали? Това е крайната ни цел, нали? Защото ако не е така, то тогава излиза, че напразно съм си губил времето с твоя случай.
Озърнах се в кабинета, сякаш търсех някакъв магически отговор.
— Ще си помисля за това — рекох след дълга пауза. — Пак ще ти се обадя.
— Не забравяй главната ни цел, Алекс. Няма да е приятно, но си заслужава усилията. Можем да спечелим това дело и ще го спечелим.
Звучеше толкова спокойно и самоуверено. Не че бях очаквал от него да прояви някакви емоции — просто в момента не бях в настроение за разумен разговор с моя адвокат.
— Може ли да се чуем утре сутринта? — попитах аз.
— Разбира се. Но слушай, не искам да се отчайваш. Когато се изправим пред съдията, ти ще трябва да си уверен, че си най-добрият родител за своя син. Това не означава, че трябва да се нахвърлим срещу Кристин Джонсън и да я очерним, но ти в никакъв случай не бива да изглеждаш, нито да се чувстваш като победен. Ясно ли е?
— Не се чувствам победен. Нямам никакво намерение да се отказвам. Не мога да загубя сина си, Бен. Не искам да изгубя малкия Алекс.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, това да не се случи. Утре ще си поговорим по-подробно. Обади ми се в офиса или вкъщи. Имаш ли и номера на мобилния ми телефон?
— Да, имам го.
Не си спомням дали успях да кажа „Дочуване“, или просто прекъснах връзката, преди да запратя телефона в другия край на стаята.
31
— Какво става там горе? — провикна се Нана от долния етаж. — Алекс? Добре ли си? Какво има?
Сведох поглед към строшения телефон. Почувствах се като побъркан.
— Няма нищо! — провикнах се и аз. — Просто изпуснах нещо. Всичко е наред.
Изпитах угризение от тази малка лъжа, но точно сега не исках да виждам никого. Дори и мама Нана. Отдръпнах стола от бюрото, сведох глава и я стиснах между ръцете си. По дяволите! Какво й ставаше на Кристин? Това не беше справедливо и тя си даваше сметка за това.
Нямаше право да постъпва така с мен. Тя бе тази, което реши да си тръгне, която каза, че се чувства неподготвена да бъде майка на Алекс. Използва точно тази дума — неподготвена. И тъкмо тя бе тази, която постоянно си променяше мнението. За мен нищо не се бе променило. Исках Алекс още от мига, в който го видях за пръв път, а сега го искам още повече.
Като че ли виждах лицето му, леко стеснителната му усмивка и дяволитото намигване, което бе усвоил напоследък. Все едно чувах гласа му да отеква в главата ми. Исках да го прегърна силно и никога да не го пусна от прегръдката си.