Всичко ми изглеждаше толкова нечестно и толкова нередно. В момента изпитвах единствено гняв и дори малко омраза към Кристин, което ме караше да се чувствам още по-зле. Ако искаше война, щеше да си я получи, но това, което правеше, беше истинска лудост.
Дишай, заповядах си аз.
Би трябвало да умея да запазвам самообладание в трудни ситуации. Но не можех да се отърся от чувството, че съм наказван за това, че си върша работата. За това, че съм ченге.
Не помня колко дълго съм стоял така, но когато най-после напуснах стаята, в къщата бе станало тъмно и тихо. Джени и Деймън спяха в стаите си. Отидох при тях, за да ги целуна и да им пожелая лека нощ. Взех миниатюрните слушалки на Джени и ги оставих на масичката край леглото.
После излязох на задната веранда. Вдигнах капака на пианото и засвирих. Терапия за самотници.
Обикновено музиката ме завладяваше изцяло. Помагаше ми да се съсредоточа и да забравя това, което ме безпокоеше.
Тази вечер блусовете звучаха гневно и фалшиво. Превключих на Брамс, нещо по-успокояващо, обаче и това не помогна. Моето pianissimo по-скоро звучеше forte, а моите arpeggios напомняха за топуркане с ботуши нагоре-надолу по стълби.
Накрая спрях насред мелодията, с ръце, застинали върху клавишите.
Обгърнат от плътната тишина, чувах накъсаното си дишане.
Какво ще стане, ако загубя малкия Алекс?
32
Нищо не можеше да е по-лошо от това, не можех да си представя нищо по-лошо.
След няколко дни всичките отлетяхме за Сиатъл на съдебното изслушване за попечителството над малкия Алекс. Цялата фамилия Крос отново потегли на запад. Но този път и дума не можеше да става за ваканция. Нито за ваканционно настроение.
Сутринта, след като пристигнахме, Джени, Деймън и Нана тихо приседнаха край мен на скамейката в съдебната зала, докато чакахме началото на процеса. Разговорът ни замря в напрегната тишина. Но тяхното присъствие в този момент за мен се оказа по-силна подкрепа, отколкото очаквах.
Може би за десети път подреждах книжата по делото, оставени на масата пред мен. Сигурен бях, че външно изглеждам добре, но само аз си знаех какво ми беше отвътре, колко смазан и опустошен се чувствах.
Двамата с Бен Абаджиян се настанихме зад масата на обвиняемите в лявата част на залата. Добре обзаведено, но безлично чиновническо помещение с дървена ламперия с цвят на пчелен мед по стените и стандартна съвременна мебелировка.
Нямаше прозорци. Не че това имаше кой знае какво значение в случая. Днес Сиатъл бе решил да ни открие своя по-неприятен облик — сутринта беше дъждовна и навън бе доста мрачно.
Когато Кристин се появи, ми се стори свежа и напълно овладяна. Не съм сигурен какво очаквах да видя. Може би някакъв знак, че случващото се бе също толкова трудно за нея, колкото и за мен. Косата й изглеждаше още по-дълга, пристегната на тила във френска плитка. Тъмносиният костюм и сивата й блуза с висока колосана яка й придаваха по-консервативен вид от обичайно. И по-внушителен. Приличаше на адвокат. Наистина беше безупречна.
Погледите ни се кръстосаха за миг. Тя ми кимна сухо, без да изрази каквито и да било емоции. За секунда възкресих онзи незабравим спомен, когато ме бе погледнала през масата в „Кинкейд“ — нашия любим ресторант във Вашингтон. Трудно ми бе да повярвам, че сега същите тези очи срещат моите в съдебната зала или че тя беше същата онази Кристин.
Тя поздрави сдържано Джени, Деймън и Нана. Децата отвърнаха на поздрава й също сдържано, но учтиво, за което им бях благодарен.
Нана бе единствената, която демонстрира някаква враждебност. Втренчи поглед в Кристин и не го отмести, докато не стигна до масата, определена на ищеца по делото.
— Какво разочарование — промърмори тя. — О, Кристин, Кристин, какво се е случило с теб? Не може да не осъзнаваш колко грешно постъпваш. Не може да не осъзнаваш, че причиняваш мъка и болка на едно дете.
Тогава Кристин се обърна и погледна към Нана. Стори ми се, че долових уплаха в погледа й. Нещо, което досега не бях съзирал в него.
От какво се боеше тя?
33
Адвокатът на Кристин — г-жа Ан Билингзли — зае мястото си от лявата й страна. Бен пък се настани отдясно на мен, така че двамата не можехме да се видим. Може би беше за добро. Точно сега не исках да я виждам. Не мога да си спомня някога да съм бил толкова ядосан на някого, особено на човек, към когото все още изпитвах чувства. Какво правиш, Кристин? Коя си ти всъщност?