Идеше ми да се разкрещя, за да изтъкна собствените си възражения срещу това така наречено доказателство. Отлично знаех, че въпросният мъж бе Джон Сампсън, а не някакъв неизвестен полицай, който носеше на ръце малкия Алекс през онази изпълнена с драматизъм нощ. Нощта, в която Кристин бе наела някакъв фотограф, в ролята на частен детектив, да дежури пред дома ми. Тогава никой не бе изложен на опасност, защото ние проявихме благоразумие и действахме изключително бързо. Но фотографиите говореха за нещо съвсем друго или поне такова бе впечатлението, което оставяха на пръв поглед.
После стана още по-зле.
Ан Билингзли принуди Кристин да си припомни редица подвеждащи събития, всичките касаещи моята професия, като на практика вмъкваше думите си в нейната уста. Тази клоунада завърши с ваканцията в Дисниленд, която нейната адвокатка описа с ужасяващи подробности, криещи безброй опасности за малкия Алекс, когото съм бил „изоставил“, за да се впусна в преследването на някакъв психопат в Южна Калифорния, който също тероризирал моето семейство.
35
Най-после дойде и моят ред.
Разпитът, на който ме подложи Бен Абаджиян, докато седях на банката за свидетелите, се оказа най-трудното и най-коварното мъчение, на което някога бях подлаган. Беше ме инструктирал да не се обръщам пряко към съдията, но на мен ми бе трудно да не го правя. Та нали бъдещето на моя син беше в нейни ръце?
Съдията Джун Мейфийлд, изглежда, беше към шестдесетте, с фризура, която бе по-типична за Америка от петдесетте, отколкото за Сиатъл в началото на новото хилядолетие. Дори името й ми звучеше някак старомодно. И докато седях на стола за свидетелите, се запитах дали съдия Мейфийлд има деца. Беше ли се развеждала? Преживявала ли е подобно нещо?
— Не съм дошъл тук, за да говоря против някого — бавно започнах аз. Бен току-що ме беше попитал дали съм загрижен за способностите на Кристин като родител. — Искам само да говоря за това, което засяга моя син Алекс. Нищо друго няма значение.
Начинът, по който Бен Абаджиян сви устни и ми кимна, подсказваше, че съм налучкал правилния подход. Или може би беше просто жест за пред съдията?
— Да, това е абсолютно вярно — отново заговори Бен. — А сега бихте ли обяснили на почитаемия съд по какъв начин Алекс младши пристигна да живее при вас през първата година и половина от живота си?
Докато седях на стола за свидетелите, имах възможност да гледам Кристин право в очите. Помислих си, че това е в моя полза. Не исках да казвам нищо, което не бих посмял да изрека в лицето й.
Обясних съвсем кратко и ясно, поне доколкото ми бе възможно, как Кристин не се чувстваше готова да живее с мен или да отглежда дете след случилото се в Ямайка. Не се опитвах да разкрасявам фактите. Тя бе избрала варианта да не бъде с нас и точка. Беше ми казала, че се чувства „неподготвена“ да вземе малкия Алекс със себе си. Точно тази дума бе използвала Кристин и аз никога нямаше да я забравя. Как бих могъл?
— Колко време според вас е изтекло между отвличането на госпожа Джонсън…
— Възразявам, Ваша чест. Той поставя своите думи в устата на клиента си.
— Възражението се отхвърля — заяви съдия Мейфийлд.
Не възлагах прекалено големи надежди на нейната реакция, но все пак ми бе приятно да чуя този отказ.
Бен неуморно продължаваше да задава въпросите си.
— Колко време според вас е изтекло между отвличането и момента, когато госпожа Джонсън действително е поела грижите за отглеждането на сина си?
Не ми се мислеше за това.
— Седем месеца — отвърнах. — Изтекоха точно седем месеца.
— Да. Седем месеца, без да погледне детето си. А вие как възприехте това?
— Мисля, че щях да се изненадам много, ако Кристин беше направила нещо друго. Вече бях започнал да мисля, че тя не желае да се завърне вкъщи. Както и малкия Алекс. — Това бе самата истина, но никак не ми бе лесно да го произнеса в съдебната зала. — Цялото ни семейство бе изненадано както заради нейното отсъствие, така и при внезапното и завръщане.
— И кога бе следващият път, когато се чухте с нея?
— Когато тя ми се обади, за да ме уведоми, че иска малкият Алекс да живее при нея в Сиатъл. По онова време тя вече си бе наела адвокат във Вашингтон.
— Но колко време бе изтекло до този момент? — попита Бен.
— Бяха изминали още шест месеца.
— Така ли? Излиза, че тя е зарязала сина си, като чак след седем месеца си спомня за него, а после отново си заминава, за да се върне с намерението да бъде майка? Това ли се случи?