Въздъхнах.
— Нещо подобно.
— Доктор Крос, бихте ли ни обяснили сега съвсем откровено защо настоявате да ви бъде присъдено попечителството върху вашия син?
Думите с лекота се изляха от устата ми. Просто така.
— Обичам го, ужасно много го обичам. Обожавам малкия Алекс. Искам да израсне с брат си, сестра си и с баба си, която ме е отгледала. Мисля, че Джени и Деймън са най-убедителното доказателство, че каквито и недостатъци да имам, съм способен да отглеждам щастливи деца. Чудесни деца, ако ми позволите да добавя.
Погледнах към Джени, Деймън и Нана. Те ми се усмихваха, но в същия момент Джени се разплака. Трябваше отново да се извърна към Бен, иначе щях да повярвам, че губя.
Забелязах, че дори съдията Мейфийлд погледна към децата ми и също изглеждаше трогната.
— Обичам децата си повече от всичко на този свят. Но нашето семейство си остава непълно без малкия Алекс, или Али, както самият той предпочита да го наричат. Той е част от нас. Ние всички толкова много го обичаме. Не можем да се разделим с него нито за шест месеца, нито за шест минути.
С крайчеца на окото си зърнах как Нана кимва одобрително. В този миг тя ми се стори безкрайно по-мъдра от съдията Мейфийлд, с черната си тога и стола с висока облегалка, особено когато ставаше дума за това как да се отглеждат деца.
— Моля те, Алекс, продължавай — прошепна Бен, минал внезапно на „ти“ въпреки официалния си тон. — Справяш се много добре.
— Ако всичко можеше да се случи според моите желания, Кристин никога не би напуснала Вашингтон. Али заслужава да бъде с нас. Но ако това не му бъде позволено, то нека поне да остане член на семейството ни във възможно най-голяма степен. Не мисля, че няма да му е добре тук, в Сиатъл, но нали трябва да се стремим да осигурим най-доброто за него. Той е моето хлапе. Мой приятел. Обичам го с цялото си сърце. — При тези думи се просълзих, което определено не бе престорен жест от моя страна с цел спечелване благосклонността на съдията.
Изслушването продължи и през следобеда, както и през по-голямата част от следващата сутрин. Понякога дори се стигаше до брутални моменти. След заключителните речи на двамата адвокати ние излязохме в коридора да изчакаме съдията Мейфийлд да обмисли следващото си решение.
— Ти беше страхотен, тате! — възкликна Джени, като стисна ръката ми и мушна главица под нея. — Наистина беше върхът! Ще си върнем малкия Алекс. Предчувствам го.
Прегърнах я през рамо.
— Съжалявам, че ви подложих на всичко това, но се радвам, че сте тук, до мен.
Точно тогава зад нас се появи един от чиновниците, за да ни покани отново да влезем в залата. Безизразното му лице обаче, както можеше да се очаква, не ми говореше нищо.
Докато крачехме обратно към съдебната зала, Бен тихо заговори:
— Това е само една формалност. Вероятно тя ще отложи произнасянето на решението и ще ни призове отново след две до шест седмици. Междувременно аз ще се заема с корекциите по временното споразумение между вас. Сигурен съм, че няма да има проблем. Ти се държа чудесно на свидетелския стол, Алекс. Така че няма защо да се тревожиш. Сега вече може да се успокоиш.
36
Веднага след като отново влязохме в съдебната зала, съдията Мейфийлд се появи и зае мястото си. Пошумоля с тогата си, след което, без да губи повече време, пристъпи към обявяване на решението си:
— Разгледах всички свидетелски показания, както и доказателствата, които ми бяха представени, след което стигнах до решение. Въз основа на всичко, което чух в тази зала, случаят ми изглежда напълно изяснен.
Бен ме изгледа замислено, но аз не бях сигурен какво означаваше този негов поглед.
— Бен? Какво става тук? — прошепнах му аз.
— Съдът присъжда решението си в полза на ищцата. Попечителските права на госпожа Джонсън са потвърдени, въз основа, на което препоръчвам да се обмисли споразумение за взаимно приемлив график за родителски свиждания. Ще изисквам съдебно посредничество при възникването на спорове относно споразумението, преди да се съглася страните по делото да бъдат отново призовани в тази съдебна зала.
Съдията свали очилата си и разтърка очите си, сякаш съсипването на един човешки живот бе крайно изтощителна част от ежедневните й задължения. След което продължи:
— С оглед на географската отдалеченост и в стремежа си да предложа по-приемливи условия за двете страни постановявам, че доктор Крос ще може да се възползва от правото си на време за свиждания, еквивалентно на четиридесет и пет визитации годишно. Това е всичко.
Бен отпусна ръка на рамото ми.
— Алекс, просто не зная какво да кажа. Аз съм смаян. От пет години не съм ставал свидетел на толкова несправедлива присъда. Безкрайно съжалявам.