Едва чувах какво ми говори. Нито осъзнавах, че цялото ми семейство се бе скупчило около мен. Озърнах се и тогава забелязах как Кристин и Ан Билингзли се измъкват от залата.
— Какво става с теб? — попитах аз. Думите спонтанно се отрониха от устата ми. За миг като че ли ме напуснаха всички механизми за контрол на лицевите мускули, които бях съумял да владея така добре през последните два дни. — Това ли искаш? Да ме накажеш? Да накажеш цялото ми семейство? Защо, Кристин?
Тогава се намеси и Нана:
— Ти си жестока и себична, Кристин. Мога само да те съжалявам.
Кристин се извърна от нас и припряно закрачи напред, без да изрече нито дума. Когато стигна до вратата на съдебната палата, раменете й се приведоха напред и притисна длан към устата си. Не мога да твърдя със сигурност, но ми се стори, че се разхлипа. Госпожа Билингзли я прегърна през рамо и я накара още повече да забърза нататък по коридора.
Нищо не проумявах. Кристин току-що бе спечелила делото и в същото време плачеше, сякаш го бе загубила. Нима? Какво бе това? Какво ставаше в главата й?
В следващата минута вече бях излязъл в коридора. Всичко ми се струваше като в някакъв лош сън. Нана ме държеше за едната, Джени за другата ръка. Кристин вече си бе заминала, но имаше една друга личност, която въобще не исках да виждам.
Джеймс Тръскот по някакъв начин бе успял да проникне в сградата на съда. Заедно със своя фотограф. Какво, по дяволите, търсеше тук? Да се появи точно в този момент. И точно сега. Каква ли история щеше да изтипоса в списанието си?
— Напрегнат ден, доктор Крос — провикна се той в коридора. — Бихте ли коментирали съдебното решение?
Нахвърлих се върху него, подпомаган от цялото ми семейство, но фотографът все пак успя да заснеме няколко снимки със светкавицата си, включително и отделни кадри с Джени и Деймън.
— Да не си посмял да снимаш семейството ми — заканих се аз на Тръскот.
— И какво? — нагло ме запита той, заел заканителна поза с ръце на хълбоците си.
— Няма да ти позволя да поместваш снимки с моето семейство в списанието. Няма да стане.
С един замах докопах фотоапарата, изтръгвайки го от ръцете на фотографа.
37
По-късно същия този ден Разказвача шофираше на север по магистрала 405 към Сан Диего. Напредваше бавно, едва с около шестдесет и пет километра в час, докато обмисляше списъка с „онези, които мразеше от все сърце“. Онези, които искаше да бъдат следващите жертви в списъка му, преди всичко това да приключи. Защото или трябваше да престане да убива, или рискуваше да го заловят.
Спри! Така внезапно, както и започна. Край. Постави точка. Да. Свършено. Край на историята.
Надраска небрежно нещо в малкия бележник, с който никога не се разделяше. Държеше го в джоба на предната врата. Трудно му бе да записва в него, докато шофираше, затова отби колата от платното.
Внезапно някакъв тип се появи отдясно и застина за броени секунди.
Разказвача се надигна да погледне към черния спортен лексус и тогава онзи малоумник зад волана се разкрещя в лицето му:
— Майната ти, задник такъв, да ти го начукам! — И му показа среден пръст.
Разказвача не можа да се сдържи и просто се изсмя на червендалестия идиот в другата кола.
Просто бе жалък онзи хапльо. Ако само знаеше с кого си има работа… Ама то наистина взе да става забавно! Дори се наведе към прозореца на дясната врата. Смехът очевидно накара онзи глупак още повече да побеснее.
— Забавно ти е, така ли, задник? Мислиш си, че е много забавно? — кресна оня.
Но Разказвача само продължи да се смее, без да обръща внимание на раздразнението на копелдака, сякаш той изобщо не съществуваше. Сякаш не струваше повече от пикнята на някой койот. Но онзи тип съществуваше, при това напълно реално, и дори бе успял да вбеси Разказвача, което все пак никак не бе разумно, нали така?
Накрая подкара зад лексуса, опомняйки се и изпитвайки съжаление за случилото се. Сякаш го гонеше, за да го настигне и да му се извини. Черният спортен автомобил, управляван от досадния негър, вече бе далеч напред, през две отбивки на магистралата. Разказвача веднага пое по следите му.
Но това не бе предвидено в неговата история. Сега той изцяло импровизираше.
Продължи да напредва с пълна газ, докато най-после зърна стоповете на спортния автомобил в далечината, нагоре по хълмовете над Холивуд. После забеляза как автомобилът кривна в един страничен път, след което започна да изкачва следващото възвишение.
Тогава ускори максимално, заети гайки спортната кола/й се изравни с нея. Тъкмо това бе най-драматичният, най-приятният момент — бе смъкнал прозорците на колата си, за да се наслаждава на насрещния вятър.