Един-единствен въпрос. Ключът към загадката. Но кой, по дяволите, можеше да е този въпрос?
Шест часа по-късно това продължаваше да е пълна мистерия за Галета. Едва след като се стъмни, тя позволи на последния посетител да се прибере у дома си. Петима души бяха дали пет различни описания на този, който бе стоял на въпросния компютър. Останалите свидетели не бяха забелязали нищо.
Никой от хората, разпитвани от детектив Галета, не изглеждаше подозрителен, въпреки че всичките двайсет и шестима се налагаше да бъдат проследени. Натрупаната документация се оказа много повече, отколкото й се искаше.
Никой не се учуди, когато се установи, че кредитната карта на Мери Смит се оказа крадена. Принадлежеше на някаква осемдесетгодишна жена от Шърман Оукс, която дори не знаеше, че картата липсва от дома й. Някоя си госпожа Деби Грийн. Иначе никакви други разплащания не бяха извършвани с тази кредитна карта. Тя беше много внимателна и организирана — доста странно за такава пълна откачалка, нали?
Галета помоли администратора Брет да й направи едно силно еспресо. Трябваше да се върне в офиса, където щеше да премисли отново всички събития от деня, докато още бяха пресни в паметта й. Съседът й бе обещал да изведе кучето. Китайският ресторант в близост до офиса й затваряше след двайсет минути. Животът все пак бе добър, нали? Не!
Чудеше се дали ще успее да се прибере у дома си преди полунощ, а дори да успееше, дали щеше да заспи.
Вероятно не. Нямаше да успее нито с едното, нито с другото.
И така, какъв бе въпросът, който тя трябваше да зададе? Къде се криеше ключът към загадката?
Или Алекс Крос беше само един празноглав дърдорко?
41
— Тя никога не е знаела какво иска, приятел. И може би все още не знае. Харесвах Кристин, но тя се промени до неузнаваемост след онова, което се случи в Ямайка. Тя трябва да продължи напред, както и ти.
Сампсън и аз се бяхме приютили при Зини, в добрата стара кръчма, намираща се толкова наблизо. От джубокса се лееше песента „Вече помъдрях“ на Би Би Кинг. Тази вечер не ми се слушаше нищо друго, освен блус.
Мястото не се отличаваше с весела атмосфера, но този недостатък се компенсираше от присъствието на Рафаел — бармана, който ни познаваше от години и щедро ни доливаше чашите. Гледах замислено скоча пред себе си, докато напразно се опитвах да си спомня дали беше третият или четвъртият. Господи, колко бях уморен. Припомних си една фраза от „Индиана Джоунс“: Не е работата в годините, а в скоростта, с която се изнизват.
— Работата не е в Кристин, нали така, Джон? — Погледнах косо към Сампсън. — Става дума за малкия Алекс. Вече е почти оформен като личност.
Той ме потупа по главата.
— Работата е в главата ти, приятел. А сега ме изслушай. — Той изчака, докато се окопитя и го удостоя с внимание. Погледът му се рееше нейде по тавана над бара. Накрая притвори очи и смръщи вежди. — Мамка му! Забравих какво се канех да ти кажа. Лошо, много лошо. Исках да те накарам да се почувстваш по-добре.
Засмях се, макар че никак не ми бе до смях. Джон Сампсън винаги знаеше как да ме развесели. Така беше още откакто двамата бяхме десетгодишни хлапета и растяхме заедно в едно от предградията на Вашингтон.
— Е, нека тогава се заемем със следващото добро дело — рече той и направи знак на Рафаел за още две от същото.
— Човек никога не знае какво го очаква — добавих аз по-скоро на себе си. — Особено когато е влюбен. Никаква гаранция няма.
— Това е самата истина — кимна одобрително Сампсън. — Ако преди време ми бе казал, че един ден ще стана татко, щях да ти се изсмея. А ето че сега имам тримесечно бебе. Истинска лудница. Но в същото време всичко това може отново да се промени, просто така. — Той щракна с пръсти и силният звук отекна в ушите ми. Сампсън имаше най-едрите длани сред всичките ми приятели и познати. Аз съм метър осемдесет и седем и съвсем не съм кой знае колко добре сложен, но в сравнение с него изглеждам дребен.
— Ние с Били си живеем добре. По това две мнения няма — продължи той донякъде разсеяно, ала без да изпуска нишката на здравия разум. — Това обаче още не означава, че един ден нещата между нас няма да се объркат. Нищо чудно след десет години да намеря дрехите си изхвърлени на моравата. Човек никога не знае какво може да го сполети. Не, не, моето момиче няма да ми спретне такъв номер. Не и моята Били — завърши Сампсън и двамата се разсмяхме. Следващите няколко минути пиехме мълчаливо от чашите си. Но дори и без разговори настроението ми оставаше мрачно. — Кога отново ще отидеш да видиш малкия Алекс? — попита той, този път с по-смекчен тон. — Али. Харесва ми.