— Отивам да настаня Адам в столчето му в колата! — извика тя. — Който излезе последен, е разплут червей.
Мери мразеше подобни сравнения, но знаеше, че едно малко невинно съревнование ще пришпори хлапетата. Чу ги как пищят в стаите си, полувъзбудени и полууплашени, че ще бъдат последните, които ще се качат в старата разбрицана таратайка. Божке, кой каза пак „таратайка“? Само Мери, Мери. И кой каза „Божке“?
Тя пристегна колана на Адам и се опита да си припомни кое я бе задържало снощи толкова до късно. Дните — а сега и нощите — се преливаха в една безкрайна мъгла от готвене, чистене, шофиране, правене на списъци, бърсане на носове и отново шофиране. Ел Ей определено си имаше своите големи недостатъци. Изглежда, прекарваха половината от живота си в колата, заклещени в оживения трафик.
Май наистина трябваше да си купи някоя по-икономична кола от този голям стар пикап, с който бе дошла от запад.
Погледна часовника си. Незнайно как десет минути бяха отлетели. Десет безценни минути. Защо винаги се случваше така? Как пък все на нея не й стигаше времето?
Изтича към предната врата и извика към Брендан и Ашли:
— Защо се бавите толкова? Пак ще закъснеем. Боже мили, кое време стана — промърмори Мери Смит.
5
Ето къде се бяхме озовали — захвърлени в една епоха на яростно и цинично обругаване на всички митове. Изведнъж бях представен като „американския Шерлок Холмс“ в едно от най-влиятелните или поне най-четените списания в страната. Що за пълни дивотии, но те продължаваха да ми се пречкат през онази сутрин. Един разследващ журналист на име Джеймс Тръскот бе решил да ме следва навсякъде, отразявайки в поредица от репортажи серийните убийства, върху които работех. Въпреки че успях да го надхитря. Заминавах на почивка със семейството си.
— Отивам в Дисниленд — заявих на Тръскот последния път, когато го срещнах във Вашингтон. В отговор драскачът само се ухили самодоволно.
За всеки друг една почивка сигурно е нещо съвсем обикновено. Случва се по всяко време, понякога два пъти в годината.
Съвсем в унисон свиреха „Целият нов свят“ във фоайето на хотела, което прекосявах.
— Хайде, стига сте се туткали! — подкани ни Джени, подтичвайки най-отпред. Деймън, новоизлюпен тийнейджър, беше доста по-сдържан. Той не се отделяше от нас и задържа вратата на Нана, докато минавахме през хладното фоайе, за да се озовем навън, под ослепителното калифорнийско слънце.
Всъщност още в мига, в който напуснахме хотела, всичките ни сетива бяха подложени на атака. Миризма на канела, пържени понички и на някакво неустоимо вкусно мексиканско ястие ни облъхна от всички страни. Чувах отдалеч грохота на влакчето на ужасите, или поне така ми се струваше, съпроводен от писъци на ужас — но от вълнуващите, от онези, които не ти се иска да спират. Чувал бях достатъчно от другия вид, за да направя разликата.
Напук на всичко подадох молба за отпуск, получих разрешение и оставих града зад гърба си, преди директорът на ФБР Бърнс или хората му да се появят с половин дузина причини, възпрепятстващи заминаването ми. Първият избор на хлапетата беше Дисниленд и Епкот Вилидж във Флорида. Поради лични съображения и поради това, че на Юг беше сезонът на ураганите, аз се отправих със семейството си към Дисниленд и най-близкия увеселителен парк „Приключенията на Дисни“.
— Това наистина е Калифорния. — Нана засенчи очите си с длан. — Откакто сме пристигнали, не съм забелязала нищо естествено да се случва тук, Алекс. А ти?
Тя сви устни, а ъгълчетата на устата й увиснаха надолу, но накрая не можа да сдържи смеха си. Такава си беше Нана. Почти никога не се надсмиваше над другите хора — тя се смееше заедно с тях.
— Не можеш да ме измамиш, жено. Радваш се, че ни виждаш всички заедно. Където и както и да е, по всяко време. За теб би било все едно, дори да се намирахме в Сибир.
Лицето й светна.
— Сибир. Това е място, което бих искала да посетя. Едно пътуване с Транссибирската железница, Саянските планини, езерото Байкал. Знаеш ли, няма да навреди на децата, ако поне веднъж в живота си отидат на почивка там, където могат наистина да научат нещо за една друга култура.
Аз завъртях очи по посока на Деймън и Джени.
— Един учител…
— Винаги си остава учител — довърши Джени.
— Винаги уучии — повтори малкият Алекс. Той беше на три години — нашият малък папагал. Виждахме го твърде рядко и винаги се удивлявахме на всичко, което правеше или казваше. Майка му го бе отвела в Сиатъл преди повече от година. Болезнената битка за попечителството между мен и Кристин все още продължаваше.