Гласът на Нана прекъсна мислите ми.
— Къде ще отидем пър…
— Ще се реем над Калифорния! — обяви Джени, преди Нана да успее да завърши въпроса си.
— Добре, значи ще се качим на калифорнийското влакче на ужасите — поясни Деймън.
Джени се изплези игриво на брат си, а той я смушка радостно в ребрата. За тези двамата всичко беше като коледна сутрин — дори пререканията се превръщаха в забавление.
— Прилича ми на заговор — заключих аз. — След това, заради малкия ви брат, ще трябва да навестим Трудно е да си бръмбар.
Притиснах малкия Алекс до гърдите си и го целунах по бузите. Той ме дари с една от своите умиротворяващи усмивки.
Животът отново бе хубав.
6
Тъкмо в този момент видях да се приближава Джеймс Тръскот със своите метър деветдесет и пет и валмата червена коса, разпиляна върху раменете на черното кожено яке.
По някакъв начин Тръскот бе успял да убеди редакторите си в Ню Йорк да продължи сериите си за мен, които се базираха на досегашните ми разследвания на нашумели убийства. Може би защото последното, в което бе замесена руската мафия, бе най-тежкият случай в кариерата ми, а също и най-нашумелият. Позволих си волността да направя някои проучвания за Тръскот. Той беше само на тридесет и бе завършил Бостънския университет. Специалност му бяха реалните престъпления и той бе публикувал две документални книги за мафията. В съзнанието ми се бе загнездила една фраза, която чух за него: „Той играе мръсно“.
— Алекс — усмихна се той и протегна ръка, сякаш бяхме стари приятели, срещнали се случайно.
Поех я неохотно. Не че не го харесвах, нито пък оспорвах правото му да пише, за каквото си иска, но той вече се бе натрапил в живота ми по начин, който смятах за неуместен — всеки ден ми изпращаше имейли и се появяваше на местопрестъпленията, а веднъж дори цъфна пред къщата ми във Вашингтон. Сега отново бе изникнал по време на нашата семейна ваканция.
— Господин Тръскот — казах тихо, — знаете, че отклоних вашето предложение за сътрудничество в тази дейност.
— Няма проблем — ухили се той. — На мен не ми пречи.
— Но на мен — да. Аз съм на почивка. Със семейството си. Не можете ли да ни оставите на мира? Дошли сме в Дисниленд.
Тръскот кимна, сякаш напълно разбираше, но после заяви:
— За читателите сигурно ще е интересно да разберат как прекарвате почивките си. Затишие пред буря — нещо от този сорт. Това е страхотно! Дисниленд е идеален. Не може да не го разбирате, нали?
— Аз не го разбирам! — Нана пристъпи към Тръскот.
— Не си навирайте носа в хорските работи. Чували ли сте този мъдър съвет, млади човече? Е, би трябвало. Знаете ли, наистина се изисква доста нахалство да се появите тук.
Точно в този момент с крайчеца на окото си улових нещо още по-обезпокоително — някакво движение, което не се вписваше в картинката: една жена, облечена в черни дрехи, бавно обикаляше вляво от нас.
Държеше цифрова камера и ни снимаше — цялото ми семейство и разправията на Нана с Тръскот.
Закрих децата си, доколкото можах, и се нахвърлих срещу Джеймс Тръскот:
— Да не си посмял да снимаш децата ми! — извиках.
— А сега двамата с приятелката ти се махайте веднага оттук! Моля ви.
Тръскот вдигна ръце над главата си, усмихна се нахално и отстъпи назад.
— И аз имам същите права като вас, доктор Крос. А тя не ми е шибана приятелка. Тя ми е колега. Всичко това е работа. Това е история.
— Добре — рекох. — Просто се махнете оттук. Това малко момче е на три години. Не желая снимките на семейството ми да се появят на корицата на списанието ви. Нито сега, нито когато и да било.
7
Малко след това всички се опитахме да забравим за Тръскот и фотографката му. И се справихме доста добре. След няколко въртележки и виенски колела, едно шоу на живо с Мики Маус, две закуски и безброй панаирни игри се осмелих да предложа да се върнем в хотела.
— За да отидем при басейна ли? — засия Деймън. Рано тази сутрин, по време на закуската, бяхме зърнали огромния басейн — Невър Ленд Пул.
На рецепцията имаше съобщение за мен, което очаквах. Инспектор Джамила Хюз от полицейското управление в Сан Франциско беше пристигнала в града и трябваше да се срещне с мен. Колкото е възможно по-скоро и дори най-скоро, гласеше бележката. Това означаваше: размърдай се, при това веднага.
Поднесох с усмивка съжаленията си на моите акули и понечих да ги оставя. В крайна сметка и аз също бях на почивка.