9
Не си спомням точно кога двамата с Джамила най-после се унесохме в сън през онзи следобед, но аз се събудих от звука на пейджъра си. Моя съвсем нов пейджър. Този, който взех специално за това пътуване и чийто номер знаеха много малко хора — Джон Сампсън, помощникът на директор Бърнс — Тони Удс — и май това бяха всички. Изглежда, двама души бяха прекалено много. И сега какво?
— Съжалявам, Джам, не го очаквах — изпъшках аз. — Няма да отговоря. — Изрекох го неохотно. И двамата знаехме, че няма как да стане.
Джамила поклати глава.
— Ще ти издам една тайна: и моят е върху нощната масичка. Давай, Алекс, отговори.
Да бе, отговори.
Почти бях сигурен, че ме търсеха от кабинета на директора във Вашингтон. Взех телефона от масичката до леглото и набрах номера, докато лежах по гръб. Погледнах към часовника си — четири следобед. Денят бе отлетял, което бе хубаво. Поне засега.
— Рон Бърнс — изрекох безгласно към Джамила, докато чаках да ме свържат. — Не може да е на добре. По-скоро е на зле.
Тя кимна. Обаждане от върха на пирамидата означаваше някаква сериозна работа, която не можеше да чака. Каквото и да беше, не исках да го чувам, особено в този момент.
Обади се самият Рон Бърнс. С всяка изминала секунда ставаше все по-зле.
— Алекс? Ти ли си?
— Да, сър — въздъхнах. Само Джамила, аз и вие.
— Оценявам, че се обади. Съжалявам, че те безпокоя. Знам, че от доста време не си имал истинска почивка. — Той не знаеше и половината, но аз замълчах в очакване да чуя какво имаше да ми казва. — Алекс, в Ел Ей има един доста труден случай. Ако не беше в отпуск, вероятно бих те изпратил там. Фактът, че в момента си в Калифорния, е просто едно щастливо съвпадение. Щастливо, разбира се, е доста относително казано.
Поклатих глава. Това наистина звучеше зле.
— Какъв е случаят? Това щастливо съвпадение, че съм тук?
— Предполагам, че си чувал името Антония Шифман?
Може да се каже, че това донякъде прикова вниманието ми.
— Актрисата? Разбира се.
— Била е убита тази сутрин заедно с шофьора си. Станало е пред дома й. Семейството е било вътре и е спяло.
— Останалите от семейството — те добре ли са? — попитах.
— Никой друг не е пострадал, Алекс. Само актрисата и нейният шофьор.
Бях малко объркан.
— И защо Бюрото се занимава с това? От полицейското управление в Ел Ей ли са помолили за сътрудничество?
— Не съвсем. — Бърнс замълча. — Моля те това да си остане само между нас двамата, но Антония Шифман е била приятелка на президента. И много близка със съпругата му. Президентът помоли да помогнем в разследването.
— О! — Разбрах, че Рон Бърнс не беше чак дотолкова имунизиран срещу натиск от Вашингтон, както си мислех. Въпреки това той беше най-хубавото нещо, което се бе случвало на ФБР от дълго време насам. И той ми бе направил не една услуга за малкото време, откакто бях във ФБР. Разбира се, аз също не му бях останал длъжен.
— Алекс, искам само да хвърлиш едно око. Наистина ще ти бъда благодарен. Ще те върнем при семейството ти за вечеря. Макар и малко късна вечеря. Искам да чуя мнението ти за случилото се. Позволих си тази волност — там те очакват.
Приключих с разговора и погледнах към Джамила.
— Е, добрата новина е, че не се налага да заминавам никъде. Станало е нещо в Ел Ей. Актрисата Антония Шифман е била убита днес.
Тя се надигна рязко в леглото до мен.
— О, това е ужасно, Алекс! Харесвах филмите й. Винаги ми се е струвала много мила. Това е наистина отвратително. Е, поне ще вечерям с Нана и децата, докато те няма.
— Ще се видим на вечеря. Може би малко ще позакъснея.
— Полети има чак след единайсет, Алекс. Но трябва да хвана последния.
Целунах я, малко неловко, засрамен, задето се бях поддал на Бърнс. Но какъв избор имах?
— Върви и направи Калифорния по-безопасно място — рече тя. — А пък аз ще се постарая Мики и Доналд да не скучаят.
Голяма мисъл, няма що.
10
Разказвача караше точно покрай мястото, където бе убита Шифман, точно покрай сцената на престъплението. Знаеше, че не бива да идва тук отново, но не можеше да се овладее. Всъщност това можеше да се окаже добра идея. И така, той спря колата си и излезе да се поогледа наоколо.
Каква невероятна суматоха цареше. Познаваше къщата, познаваше твърде добре и богаташкия квартал в Бевърли Хилс — Милър Плейс. Внезапно усети, че едва може да си поеме дъх, харесваше това чувство на опасност — сега всичко можеше да се случи! Определено можеше. В крайна сметка той беше Разказвача.
Пресата беше навсякъде, заедно с ЛАПУ6, разбира се, дори имаше неколцина офицери. Наложи се да паркира на около четиристотин метра по-нататък. Така беше по-добре — по-безопасно, по-разумно. Минута или две по-късно се смеси с феновете и останалите зяпачи, дошли на поклонение в храма, където рано тази сутрин Антония бе напуснала свирепата битка за слава и власт.