Истински гений, нали? Да, защото умееш да се справяш.
— Обичам те, човече. Ти си най-добрият, ти, отвратително гадно, противно, омразно, измислено копеле. И ти, Дейви! — провикна се той, щом сребристото бентли се понесе забързано на запад.
— Да, знам, аз съм само едно копеле — провикна се Дейвид на свой ред. — Но винаги съм се стремял да бъда такова отвратително гадно, противно, омразно и измислено копеле като теб. И също толкова талантливо. Което именно още ме задържа в този град.
— Хей, човече, чух те, усетих те! — извика той.
— Брейй! Я го вижте нашата Голяма клечка! Добре го дава, а?
— Аз съм само един Разказвач! — провикна се в отговор той.
След което той бе така разумен да потегли по страничната уличка със своята собствена кола — седемгодишен „Биймър“. Никакъв пикап. Определено бе на седмото небе. Щастлив като птичка, пусната на воля, той си тананикаше „Слуховете погубиха Мери“ на Джими Хендрикс. Звучеше ужасно смешно, но пък иначе напълно пасваше на преживяното.
Докато не се разплака най-внезапно, при това, без да може да спре, дори и когато седна на моравата пред някаква противна сграда, свел глава между коленете си, ревящ като дете.
В главата му се въртеше само една мисъл: Още едно. Само едно, единствено.
Още едно, само още едно убийство и ще бъда добре.
100
Не можеше да заспи и подкара колата си по „Мелроуз“ — покрай „Л’Анджело“, където се отбиваше Емилио; край Гроундлинг Тиътър, откъдето започна кариерата си Фил Хартман26; към Томи Танг27; а после чак до Джони Рокетс28 и накрая до Блу Уейл. Това е твоят град, човече. Твоят и на твоята Мери.
Някъде към пет и половина сутринта той реши да отскочи до кафенето „Старбъкс“ на „Мелроуз“, където за обяд обикновено си взимаше по един от онези „хамбургери, които ядеше целият Ел Ей“. Човече, та той никак не си падаше по „Старбъкс“, но нали точно там бе пълно с онези алчни копелета, с онези дребнави юпита. Цифрите караха кафенето да работи дори и в този ранен час, нали? В наши дни цифрите диктуваха всичко.
И ето го тук — за да докаже господството на големите числа. Бе едва пет и половина сутринта, а той вече им служеше.
Господи, как презираше тези жалки кафенета, заедно с всички онези лъскави заведения на Макдоналдс, с техните адски надути цени. Още помнеше времето, когато чаша кафе струваше само петдесет цента, което изглеждаше напълно в реда на нещата. Но сега последната мода по кафенетата — индонезийското смесено кафе „Суматра бленд“ — се предлагаше за два долара и половина, макар да не струваше дори и пет цента. И се рекламираше като върха на кафето, макар всъщност да беше по-скоро дъното.
Безличният, въпреки брадичката си, барман, който шеташе зад шублера, се оказа прекалено зает да подрежда стоката си, за да обърне внимание на своя пръв клиент, на тази ранобудна птичка, на първото за деня сукалче. Макар че сукалчето бе готово да си плаща скъпо и прескъпо за консумацията.
Можеше да изтрае още около минута примерно, но този пикльо вече действително взе да му лази по нервите.
— Ей сега се връщам — каза най-сетне той на онзи суперзает херцог зад бара. Разбира се, въпросният хлапак дори не го забеляза. Задник и половина. Нямаше съмнение, че бе някакъв жалък актьор, останал без работа. Прекалено добър за тази професия, нали? С излъчване — нещо много ценно напоследък.
Само след минута той отново влезе в „Старбъкс“ — този път с нещо тежко в джоба на сакото си. Отново се почваше. Вероятно бе глупаво, определено не бе разумно, но, господи, колко добре се чувстваше.
Хей, приятел, да знаеш само колко е зажаднял моят пищов.
Взе решението. Точно тогава. Точно там. Арогантният шибан нафукан актьор щеше само да добави една цифра към бройката. Утре сутринта щеше да бъде водещата новина на всичките челни страници.
— Хей, приятел, чакам тук само за едно кафе. Имате ли въобще кафе в „Старбъкс“?
Барманът дори не го удостои с поглед, зает с работата си. Само му махна със свободната си ръка:
— Ей сега идвам.
Разказвача чу как вратата се отваря зад него. Навярно бе пристигнал още един мухльо.
— Здрасти, Кристофър, добро утро. — Откъм гърба му долетя жизнерадостен женски глас. Дори не се завъртя да я погледне. Майната й!
— Здрасти, Сара — провикна се в отговор хлапакът зад тезгяха. Изведнъж се оживи.
Сега глупакът дойде отпред, най-после се събуди. Заради Сара.
И тогава той застреля онзи хапльо в гърдите, точно в средата на престилката, където се мъдреше емблемата на „Старбъкс“.