— Забрави за кафето, Кристофър. Вече не ми е нужно. Сега съм се заловил за работа.
Тогава се обърна да хвърли един поглед и на жената. Досега въобще не я бе погледнал.
Жизнерадостна само допреди минута, весело усмихната блондинка, някъде може би към тридесет и пет годишна, с черно кожено яке и черни маратонки, толкова удобни за каране на велосипед. Черни бяха дори и връзките им.
— Хей, Сара, добро утро — заговори я свойски той, с леко закачлива интонация, като че ли тя бе някакъв кокер шпаньол, отскубнал се от каишката, за да се щура на воля из парка. — Да не си се докарала цялата в черно заради собственото си погребение?
— Извинете ме…
И тогава я застреля. И нея. Два пъти. После се извърна рязко и изстреля куршум в челото на онзи фукльо зад бара.
Само още едно убийство, нали? — мислено си повтаряше той. — Е, където едно, там и две.
Обра съдържанието на чекмеджето в касата, задигна овехтялото портмоне от шевро на Сара, след което се отправи на път сред смога, обгърнал Ел Ей в ранната утрин. Пое на запад, през Стенли, Сполдинг, Дженис.
Мери Смит отново се развихри, нали така?
101
Погледнах към Джени в огледалото за обратно виждане.
— Значи в Шпионския музей, така ли?
— Абсолютнооо! — кимна тя.
Джени бе уцелила шестицата с този съботен следобед. Тази вечер бе моя, докато неделята щях да посветя на Нана, а пък неделната вечер бе запазена за Деймън. Целият семеен уикенд на фамилия Крос бе грижливо предначертан и вече всичко се движеше по план.
Прекарахме следобеда в повишаване нивото на знанията си относно японските нинджи, рицарите на плаща и кинжала и въобще, за всевъзможни шпионски афери — за които явно не бях научил достатъчно през всичките години, прекарани в търкане на седалките в класните стаи в Куантико. Хлапетата изпробваха наблюдателните си способности. Дори и аз останах впечатлен от възможностите, които предлагаше светът на бъдещето, както и футуристичните модели в крилото, посветено на двадесет и първи век.
А тъй като изборът на менюто за вечерята бе предоставен на мен, реших да запозная моите хора с особеностите на етиопската кухня. Джени и Деймън отлично се справиха с някои от най-екзотичните блюда, с изключение само на китфо. Което на практика се оказа пържола по татарски. Дори им допадна да се хранят с пръсти, вследствие на което Нана нарече храната „истинска непретенциозна домашна кухня“.
А когато Джени и Нана се отправиха към дамската тоалетна, Деймън ме заговори:
— Знаеш ли, можеше да поканиш доктор Коулс. Само да беше поискал, разбира се — добави той и безучастно сви рамене.
Останах трогнат от типично мъжкия стил, прокраднал се в забележката на Деймън. Ето, така се говори между мъже. Дори бих добавил, че бе възхитително, с уговорката, че той мигом би ме намразил, ако постъпех така с него.
— Благодаря, Дей — рекох, решавайки да играя директно. — Двамата с Кейла ще вечеряме във вторник. Оценявам предложението ти.
— Тя е свястна жена. По-точно истинска дама. Всички мислят така. Знаеш ли, трябва да предприемеш нещо.
— Да, знам.
— Пък и тя е единствената, която успява да накара Нана да направи нещо, което не иска.
Засмях се. Хареса ми, че бе забелязал толкова неща за Кейла, както и че бе станал удивително точен и интелигентен наблюдател.
— Какво толкова смешно има? — попита Нана, която внезапно отново се появи на масата. — Какво съм пропуснала?
— Какво става тук? — настойчиво попита Джени. — Искам да знам за какво си шушукате. Да не е за музея на шпионите? Или и двамата ми се присмивате? Никак не обичам да ми се присмиват.
— Имахме мъжки разговор — осведоми я Деймън.
— Аз пък мога да се обзаложа, че „мъжкият“ ви разговор е бил посветен само на доктор Коулс. — Джени извиси глас, докато инстинктът не й подсказа верния тон. — Ние я харесваме, татко — рече тя, когато аз не опровергах, нито потвърдих догадката й.
— Да, но ти харесваш всички.
— А не се ли сещаш от кого съм взела това?
— Трябва да я поканим на вечеря — намеси се Нана.
— Само да не е във вторник — каза й Деймън.
Джени се ухили. Очите й се разшириха.
— Да. Във вторник вечерта е запазена за срещата му. Права ли съм, тате?
102
Вторник вечерта беше запазена за срещата ми с д-р Кейла Коулс.
Най-после уреченият ден дойде.
Малко след един през нощта двамата с Кейла се намирахме пред входната врата на къщата й. Бяхме говорили дълго. Кейла току-що ме бе убедила да свърша нещо полезно за Фонда за защита на децата от Вашингтон. За да подкрепи идеята си, тя прибягна до данните на статистиката (също като Нана): в Америка имало четиридесет милиона души без застраховки, като всяка минута се раждало по едно дете от жените, спадащи към тази категория. Разбира се, че щях да помогна с каквото мога. Дори и ако картината не се окажеше чак толкова драматична.