— А какво ще правиш в събота? — попита тя. Точно този въпрос, изречен от сладкия й глас, ме накара да се усмихна. — Междувпрочем това няма нищо общо с Фонда за защита на децата.
— Надявам се да ни дойдеш на гости заради едно от чудесните домашно приготвени блюда на Нана — отвърнах.
— Не трябва ли първо да попиташ Нана?
Засмях се.
— Това е нейна идея. Или по-скоро на хлапетата. Но Нана определено участва в техния заговор. Може би дори има водеща роля.
Ако съдбата искаше да ме накара да спра да излизам с жени, посланието й не бе съвсем еднозначно. През цялата събота бях леко изнервен заради гостуването на Кейла. Това означаваше нещо, нали? Да я доведа у дома, особено при тези обстоятелства?
— Добре изглеждаш, татко — похвали ме Джени от вратата на стаята ми.
Тъкмо се бях отказал от една риза и я бях захвърлил върху леглото, за да навлека черния си пуловер. С него — трябваше да го призная — изглеждах доста по-добре. Е, донякъде бе смущаващо да ме заварят точно когато се перчех и тъкмях пред огледалото. Без да дочака специална покана, Джени се намърда в стаята ми, тръшна се върху леглото ми и остана да ме наблюдава оттам, докато не приключих с тоалета си.
— Какво става? — появи се и Деймън и се настани до Джени на леглото.
— Някой тук да е чувал, че имам право на усамотение и личен живот?
— Виж го само как се конти! Заради доктор Коулс, естествено. С всякакви там джунджурии и тям подобни. А пък аз най го харесвам в черно.
Бях с гръб към тях, така че те заговориха, сякаш ме нямаше в стаята. Звучаха ми малко неестествено.
— Мислиш ли, че е изнервен.
— Хм. Може би.
— Мислиш ли, че ще разлее нещо върху себе си по време на вечерята?
— Определено.
С див рев се извърнах към тях и ги сграбчих и двамата, преди да успеят да се опомнят и да побегнат. Стиснах ги здраво в прегръдките си. Те се закискаха неудържимо, като за миг забравиха, че са надраснали възрастта за подобни закачки. После ги затъркалях и двамата по леглото, докато ги гъделичках по всичките им чувствителни зони, които знаех от предишните ни игри.
— От толкова смях ще ми излязат бръчки! — извика ми задъхано Джени. — Спри, татеее, спри!
— Мисля, че това е добре — примирих се аз. — Пък нали и без това ще се наложи да се преоблека, когато разлея нещо върху себе си.
Съпроводих ги до кухнята, където се заехме да помагаме на мама Нана в това, което ни разрешеше. Разтегнахме масата, извадихме от хубавите ни чинии от китайски порцелан и поставихме новите свещници.
Нана се престараваше малко. Що се отнася до мен — нямах нищо против да похапна от специалитетите й. Никога не бях имал.
След вечерята, която се оказа превъзходна — два вида печени пилета с много подправки, зелена салата, аспержи и кокосов кейк — Кейла и аз се измъкнахме оттам. Взех поршето и подкарах към мемориала на Линкълн. Паркирах и излязохме да се поразходим наоколо. През нощта там е великолепно и удивително спокойно, но кой знае защо, след залез-слънце туристите много не го посещаваха.
— Всичко беше идеално — заяви тя, щом наближихме паметника на Джордж Вашингтон. — Имам предвид вечерята и всичко останало.
Засмях се.
— Малко прекалено идеално за моя вкус. Не мислиш ли, че малко се престараха?
Сега бе ред на Кейла да се засмее.
— Какво мога да кажа? Не съм виновна, че ме харесват.
— Три срещи за една седмица. Сигурно са им хрумнали някои идеи.
Кейла се усмихна.
— На мен също. Искаш ли да ги чуеш?
— Като например? Подскажи ми нещо.
— Къщата ми е наблизо.
— Ти си лекарка. Редно е да знаеш доста за човешката анатомия.
— А ти си психолог, така че си наясно с човешката психика, нали?
— Звучи доста съблазнително.
И наистина беше.
Но точно тогава професията ми отново ми напомни за себе си.
103
— Още утре ще бъда там. Това е най-многото, което мога да сторя. Веднага ще си запазя билет за самолета.
Не можех да повярвам, че тези думи излизат от устата ми, макар че това бе самата истина.
Разговарях по телефона с Фред ван Алсбург по-малко от две минути. Реагирах машинално, почти като робот, програмиран да отговаря по определен начин. Какво бе това, „Манджурския кандидат“29? И каква роля ми бе отредено да изиграя? На доброто момче? Или на лошото? Или пък нещо по средата?
29
Филм с Франк Синатра от 1962 г. за американец, военнопленник в Корейската война. След промиване на мозъка му превърнат от севернокорейските секретни служби в покорен политически убиец. — Б.пр.