— Скъпи Брендан — започна тя шепнешком.
— Само Брендан ли?
— Да. Моля те, прочети това на брат си и сестра си, защото ти си голямото момче в семейството.
Записах го буквално, както ми го продиктува, като се стараех да не изоставам от нейното темпо.
— За кратко мама трябваше да бъде далеч от вас, но това няма да трае още дълго, обещавам ти. Обещавай ти. Където и да сте сега, знам, че се грижат добре за вас. Ако се чувствате самотни и искате да си поплачете, няма нищо срамно. Плачът помага да се прогони скръбта. На всекиго се случва понякога, дори и на мама, но само защото толкова много ми липсвате.
Мери спря, а лицето й доби доволно изражение, сякаш току-що бе казала нещо много мило. Очите й останаха приковани в отсрещната стена. После на устните й се появи една покъртителна усмивка.
— Когато отново се съберем — продължи тя, — ще си направим пикник, от онези, които толкова много обичате. Ще вземем каквото ни се иска за хапване и ще заминем, където ни видят очите. Може и да отидем да поплуваме. Каквото пожелаете, скъпи мои сладкишчета. Очаквам го с нетърпение. И знаете ли какво? Имате си ангел пазител, който денонощно бди над вас. Това съм аз. Ще ви целувам за лека нощ в сънищата ви. Затова не бива да се боите от нищо, защото аз съм винаги до вас. Както и вие винаги сте до мен.
Мери спря, затвори очи и шумно въздъхна.
— Обичам ви много, много. С обич, мама.
Сега се бе надвесила много по-близо до масата, отколкото в началото на разговора ни. Погледът й се прикова върху една от буквите, след което заговори още по-тихо. Шепнешком.
— Напиши най-отдолу на листа три „П“ и три „Ц“. По една прегръдка и по една целувка за всяко от моите дечица.
106
Колкото повече я слушах, толкова повече се съмнявах, че Мери Уагнър си бе измислила тези три деца. Освен това не можех да се отърся от лошото си предчувствие за това, което може да ги е сполетяло.
Посветих целия си следобед на опитите да проследя какво може да се е случило с децата на Мери Уагнър. От сайта с полицейските доклади извадих дълъг списък на децата жертви и техните майки убийци през последните десетилетия. Някъде бях чел, че кражбите по магазините и убийствата на децата им са единствените две категории престъпления, извършвани от жените в Америка, наред с другото основно тяхно престъпление — убийствата на съпрузите им.
Ако това бе вярно, то тогава този обемист доклад отразяваше най-много половината от известните на полицията убийства на деца.
Стиснах зъби както в буквалния, така и в преносния смисъл, и отново се зарових в огромна база данни.
Този път обаче реших да търся само сред случаите с убийства на повече от едно дете. След като получих извадката с този нов критерий на търсене, започнах да го преглеждам внимателно.
Сред множеството имена едно веднага привлече вниманието ми: Сузан Смит, която удавила двамата си сина през 1994 г., както и това на Андреа Йетс, убила петте си деца след неколкогодишна борба с психозата си и задълбоченото разстройство на личността.
Списъкът продължаваше нататък, сякаш краят не му се виждаше. Нито една от жените извършителки не бе третирана като жертва в съответния случай, но беше очевидно, че повечето са страдали от изключително сериозни увреждания на психиката.
И двете — Смит и Йетс — са били диагностицирани като страдащи от тежко психично разстройство на личността. Лесно бе да си представя, че същото можеше да се окаже валидно и за Мери Уагнър, но една по-достоверна диагноза би изисквала много повече време, с каквото не разполагахме.
Но тъкмо този въпрос бе в основата на моето издирване.
Кликнах на следващата уебстраница и най-после попаднах на това, което толкова упорито търсех:
Тройно убийство на деца в Дерби Лайн, щата Върмонт, на 2 август 1983 г. И трите жертви имали общ родител:
Болак, Брендан, 8-годишен; Болак, Ашли, 5-годишна; Болак, Адам, 11-месечен.
Убийцата, тяхната майка, тогава била двадесет и шест годишна жена, с фамилно име Константин.
Но първото й име бе Мери.
Проследих препратката към сведенията за убийството, отразени в местната преса.
Така се натъкнах на статия от 1983 г. във вестник „Каледониън Рипорт“, издаван в Сейнт Джонсбъри, в щата Върмонт.
Към статията бе приложена не много качествена черно-бяла фотография на Мери Константин, заснета на подсъдимата скамейка.
Лицето й тогава е било по-слабо и по-младо, но потиснатото му каменно изражение не можеше да бъде сбъркано. Имаше вид на жена, която или вече нищо не чувства, или пък чувствата й явно бяха в повече. Мили боже!
Жената, която познавах като Мери Уагнър, бе убила собствените си деца преди около двадесет години, но що се отнасяше до нея, това никога не се бе случвало.