Отместих назад стола си и поех дълбоко въздух.
Ето че най-после се бях озовал в средата на лабиринта. Сега оставаше да намеря обратния път към изхода.
107
— Хиляда деветстотин осемдесет и трета ли? За бога, та това дори не е от това столетие! Е, добре де. Почакайте ме за секунда-две. Ще се опитам да ви помогна. Ако мога, естествено.
Трябваше да изчакам обаче не секунда-две, а няколко минути, посветени на чукане по клавишите и прелистване на листове. Или поне само това се чуваше от другия край на линията.
Този, който работеше на клавиатурата и ровеше из папките, бе Бари Медлар от местния филиал на Бюрото в Олбани. Той се оказа координатор към отдела за борба с престъпленията срещу деца в Олбани. Към всяка от провинциалните служби на ФБР имаше звено за разследване на детската престъпност, включително и на престъпленията, извършвани срещу деца. Филиалът в Олбани обхващаше полицейската дейност за щата Върмонт. Исках да стигна колкото е възможно по-близо до източника на сведенията.
— Ето че попаднах на нещо — обади се накрая Медлар. — Почакайте, тя е… Константин, Мери. Става дума за тройното убийство на деца от втори август същата година, като е била арестувана на осми същия месец. Сега трябва да прочета до края досието. Добре, вече свърших. Осъдена е на първи февруари на следващата година, като й е бил назначен служебен защитник.
— Следователно не е била призната за виновна поради невменяемост — промърморих аз.
Значи тя не бе могла да си плати за адвокат и да се възползва от предимствата, предлагани на останалите обвиняеми от нашата правна система. Но не е била призната за виновна след мъчителните опити на служебния й защитник да бъде доказана психичната й увереденост. Сигурно е бил лесен за разрешаване случай от самото начало, та чак до края.
— И къде са я затворили? — попитах аз.
— Най-вероятно в щатската психиатрична клиника в Уотърбъри. Не разполагам със сведения за прехвърлянето й там. Но за подобни прехвърляния се води строга отчетност във всички щатски болници. Мога да ви дам името и телефонния номер на болничното заведение, ако искате да я потърсите там.
За миг се изкуших да си поиграя на искам-вие-да-я-откриете, но все пак предпочетох лично да се заема с по-нататъшното издирване. Затова си записах телефонния номер на щатската болница във Върмонт.
— А какво можете да ми кажете за предпочитания от Мери Константин начин на действие? — попитах Медлар. — Имате ли някакви сведения как точно са били извършени убийствата?
Чух го да разгръща още страници, след което отрони само едно:
— Наистина не е за вярване…
— Сега пък какво?
— Нали вашата Мери Смит използваше пистолет Валтер, модел РРК, там, в Ел Ей?
— Да. Защо?
— Ами и тук се споменава същото оръжие. Валтер, модел РРК, който никога не е бил регистриран. Също като онзи в Лос Анджелис. Сигурно го е задигнала отнякъде.
Трескаво си записвах сведенията през цялото време на този разговор. Меко казано, той успя да грабне вниманието ми.
— Добре тогава, агент Медлар, ето какво ми е нужно. Осигурете ми контакт с когото и да било от местното полицейско управление, където е била задържана и разпитвана Мери Константин. Искам също да се запозная с всичко, което имате по този случаи в архивите. Още сега ми изпратете по електронната поща това, с което разполагате, а останалото може по-късно да пуснете по факса. И като казвам всичко, аз наистина имам предвид абсолютно всичко. Възнамерявам да ви оставя номера на мобилния си телефон, в случай че откриете още нещо, което си заслужава. Аз ще бъда в движение. — Натъпках част от документите в чантата си, докато все още разговарях с Медлар. — Има и още нещо. Кои авиокомпании предлагат полети до Върмонт между другото?
108
Осемнайсет часа по-късно, след като бях прелетял около четири хиляди и осемстотин километра, аз се намирах в малка, уютна всекидневна в дома на Мадлин и Клод Лапиер. Навремето Клод е бил шериф на Дерби Лейн, Върмонт. Селцето се оказа съвсем малко и буквално притиснато до канадската граница, пасторално — като изрязано от някой календар. Всъщност местната библиотека и музикалният дом бяха построени на самата граница, а граничарите понякога трябваше да нахлуват вътре, за да осуетят някой опит за незаконно преминаване на границата.
Не беше от местата, където силите на реда имаха много работа. Мери Константин бе живяла тук през целия си живот — до онзи трагичен ден, когато убива трите си невръстни деца. Ужасяващо престъпление, шестващо по първите страници на всички вестници и списания отпреди двайсет години.