— Какво най-ясно си спомняте за този случай? — попитах аз господин Лапиер.
— Ножа. Със сигурност ножа. Начина, по който тя бе нарязала лицето на горката си дъщеричка, след като преди това бе убила и трите си деца. В продължение на цели двайсет и седем години бях шериф на окръг Орлийнс, но това бе най-страшното, което ми се е случвало да видя през цялата ми служба. Много по-разтърсващо от всичко останало, агент Крос.
— Всъщност дори изпитах съжаление към нея. — Госпожа Лапиер седеше до съпруга си на дивана, покрит със синя дамаска. — Към Мери, искам да уточня. Нищо хубаво не бе видяла през целия си живот, горката жена. Разбира се, нищо не може да я извини за това нечувано злодеяние, но… — Тя махна с ръка, вместо да довърши мисълта си.
— А вие познавахте ли я, госпожо Лапиер?
— Така, както всеки познава всички останали тук — отвърна ми тя. — Тукашното общество се крепи на доброто съседство. Всички ние зависим един от друг.
— Тогава какво можете да ми кажете за живота на Мери, преди да се случи всичко това? — запитах аз и двамата съпрузи.
Пръв заговори Клод Лапиер:
— Беше хубаво момиче. Тихо, кротко, учтиво, обичаше да се вози на лодките. Говоря за близкото езеро Мемфремагог. Но всъщност няма кой знае колко за разказване. Работеше като келнерка, докато завърши гимназия. На няколко пъти през това време ми е поднасяла закуска. Но беше толкова тиха, както вече казах. Всички много се изненадаха, когато се разбра, че е бременна.
— А още повече се изненадаха, когато бащата продължи да се навърта около нея — каза госпожа Лапиер.
— Но за кратко — побърза да добави съпругът й.
— И мислите, че е бил господин Болак?
И двамата кимнаха.
— Той беше с десет години по-възрастен от нея. Тогава тя бе само на седемнайсет. Но те се опитаха да създадат семейство. Наистина положиха усилия. Дори им се роди и второ дете.
— Ашли — уточни госпожа Лапиер.
— Никой всъщност не се учуди, когато той накрая я изостави. Или поне аз очаквах, рано или късно, да се стигне дотам.
— Джордж Болак беше истински хаймана и безделник — намеси се госпожа Лапиер. — И много се увличаше по наркотиците.
— Знаете ли какво е станало с него? Той виждаше ли се по-късно с Мери и децата?
— Не знам — отвърна Клод. — Но се съмнявам да ги е посещавал. Той беше негодник.
— Е, ще се опитам да го открия — промърморих аз, но повече на себе си, отколкото на двамата домакини.
— Наистина ще трябва да поразпитам къде живее сега Джордж Болак.
— Със сигурност не се намира на някое добро място — подхвърли госпожа Лапиер.
109
След всичко това вече престанах да си водя бележки. Едва ли щях да се нуждая от онова, което досега не бях успял да запиша. Откъм кухнята се дочу някакво свистене и аз не издържах. Запитах госпожа Лапиер на какво се дължи този странен шум. Никога не бих се досетил, че това бил шумът от работата на нейния дехидрататор, с който приготвяла еленското месо за изсушаване.
— А къде бяха родителите на Мери през цялото това време? — попитах аз, когато реших да се върна към кръга на стандартните въпроси.
Госпожа Лапиер отново поклати глава. Сетне ми доля кафе в чашата, докато нейният съпруг продължи да обяснява:
— Мисля, че Рита почина, когато Мери беше само на пет години. Тед я отгледа сам или почти изцяло сам, макар че май не си даваше много труд. Е, в това няма нищо незаконно, но е доста тъжно. А по-късно и той умря. Мисля, че бе в годината, в която се роди Брендан.
— Той пушеше като комин — намеси се Мадлин. — Отнесе го ракът на белите дробове. Съдбата никога не се смили над горкото момиче.
— След като Джордж Болак я изостави, Мери свърза живота си с друг мъж, който понякога поработваше като механик. Името му беше Джон Константин.
— Той бе започнал да се навърта около Мери още от по-рано, когато тя беше бременна — продължи Мадлин. — Не беше никаква тайна. Всички тук знаеха. А когато Адам навърши шест месеца, Джон на свой ред си отиде.
Сега думата взе Клод:
— Ако трябва сега да гадая, бих казал, че именно оттогава тя е започнала да превърта, но това никой не може да докаже със сигурност. Ако не се виждаш с някого за известно време, просто си казваш, че е много зает с нещо и така нататък. И ето че един ден — бум! Така стана. Сигурно е превъртяла. Изглеждаше внезапно, но вероятно не е било. Сигурен съм, че дълго време се е натрупвало в нея.
Отпих от кафето си и внимателно отхапах от домашните сладкиши на госпожа Лапиер, които ми бе сервирала с кафето.