В същото време жената, която сега живееше като Мери Уагнър — т.е. жената, в която се бе превърнала Мери Константин, — мислеше единствено за тези деца.
Общата нишка, която се прокрадваше, бе липсата на угризения за убийството на Брендан, Ашли и Адам.
А-тата и Б-тата.
Засега можех единствено да градя хипотези. Все пак ми се струваше, че Мери се носеше стремително към пълното си осъзнаване, оставяйки по пътя си хаос и смърт. Сега, когато отново бе под полицейски надзор, единствената личност, на която можеше да навреди, бе самата тя.
Ако теорията ми бе вярна и тя се движеше към истината, не ми се искаше и да мисля какво щеше да стане, когато стигнеше там.
113
Трудно ми бе да се откъсна от дневниците на Мери — от думите й, идеите, болката и гнева.
За пръв път ми се стори възможно, дори много вероятно, да се окаже, че тя наистина е извършила всичките онези убийства в Ел Ей.
Когато погледнах към часовника си, с тревога установих, че съм закъснял с половин час за срещата с нейния лекуващ лекар Дебора Шапиро. По дяволите! Сега трябваше колкото бе възможно по-бързо да се добера дотам.
Д-р Шапиро наистина се канеше да си тръгва, когато най-после пристигнах запъхтян пред кабинета й. Веднага й поднесох извиненията си. Д-р Шапиро остана да разговаря с мен, но през цялото време стоеше на ръба на медицинската кушетка с чантата си, опряна в скута си.
— Мери бе моя пациентка в продължение на осем години — започна тя, преди още да й бях задал първия си въпрос.
— И как бихте я характеризирали?
— Не като убийца, което е най-интересното в случая. Гледах на случилото се с нейните децата като на отклонение в посока към развитие на нейното душевно заболяване. Тя е много болна жена, но отдавна е преодоляла вродената си склонност към насилие и жестокост. Тъкмо тази част от нея й помагаше да се задържи тук; останалото бе завинаги заключено.
— Как може да сте сигурна? — попитах аз доктор Шапиро. — Особено като се има предвид случилото се. — Може би Мери не бе единствената, която отричаше действителността.
— Е, да, ако трябваше да давам показания като съдебен експерт, щях да съм задължена да кажа, че не мога да съм сигурна. Но все пак смятам, че осем години беседи с пациентката значат нещо, нали така, доктор Крос? Разбира се, че тогава и аз мислех така. Това обаче може да се приеме за меродавно само ако терапевтът успее да проникне в света на своя пациент.
— А какво ще кажете за децата й? — попитах. — Никъде в дневниците й не се споменава за тях. Но за краткото време, откакто познавам Мери, тя ми говореше единствено за тях. Сега те са съвсем живи в нейното съзнание. Дори може да се твърди, че е обсебена от мисълта за тях.
Д-р Шапиро кимна, докато хвърли мимоходом един забързан поглед към часовника си.
— Това ми е най-трудно да го обясня. Мога да предложа своя хипотеза, според която може би терапията най-после е започнала да действа. Спомените за тези деца бавно, съвсем бавно изплуват от подсъзнанието й. И когато мисълта за децата проникне в съзнанието й, единственият начин да избегне непоносимото бреме на двадесетгодишната вина, която би се стоварила изведнъж върху нея, е да си представя децата си живи, както вие го споменахте. Това обяснява какво я е накарало да избяга — да заживее живота си с тях. Което именно се е случило, според представите на Мери.
— Ами всичките онези убийства в Калифорния?
Съзнателно прибързах с този въпрос, защото д-р Шапиро вече не я свърташе и всеки момент можеше да скочи и да напусне кабинета си.
Тя сви рамене, очевидно нетърпелива по-скоро да приключи с този разговор. Аз се запитах дали се държеше така и по време на терапевтичните сеанси със своите пациенти.
— Не виждам връзка. Трудно е да се разбере какво може да се е случило с Мери, след като се е махнала оттук, а колкото до жената, която познавах? — Тя няколко пъти поклати глава. — Единствената част от историята, която има смисъл, е свързана с Лос Анджелис.
— Защо? — учудих се аз.
— Преди няколко години имаше интерес към нейната история. Идваха и си отиваха някакви хора от киноиндустрията. Позволиха на Мери да дава интервюта, но според законите на щата тя нямаше право на други контакти. Накрая те изгубиха интерес към нея и се махнаха. Според мен през последните две години те бяха единствените й посетители.
— А кои бяха те? — Измъкнах бележника си и веднага го разтворих. — Трябва да знам повече за това. Има ли сведения за тези визити? Или нещо друго в архивите?