— Не спирай да ровиш — казах му аз. — Свършил си чудесна работа. Има ли нещо ново от ЛАПУ? Или от Джийн?
— Отиде с една полицейска кола до къщата на Майкъл Бел. Но още не се е обадила.
— А влезли ли са вътре?
— Не. Но са напълно сигурни, че вътре няма никой. Оставили са къщата под наблюдение.
— Добре. Ще се обадя отново при следващото си спиране. Може би от някое от близките летища. За съжаление май ще остана да пренощувам тук.
Никак не ми се искаше да прахосам тази нощ във Върмонт, особено сега, когато всичко се решаваше, но както се очертаваше, нямах друг избор. Колебаех се все пак дали да не спра край някой малък магазин, от онези по бензиностанциите, за да купя един от онези страшно вкусни шоколадови кейкове или да си взема поне пакет фъстъци, но успях да впрегна цялата си воля, за да устоя на изкушението. Господи, понякога наистина прекалявам с увлеченията си.
Тръгнах назад към колата, която бях наел, с приведена глава, за да се предпазя от силния насрещен вятър. Не биваше повече да се мотая тук. Оставаха ми само няколко метра до колата, когато вдигнах глава и замръзнах наместо.
Имах си компания.
На седалката до шофьора заварих Джеймс Тръскот.
117
Всичко това, поне на пръв поглед, нямаше никакъв смисъл. Какво, по дяволите, търсеше Тръскот тук? Очевидно отново бе тръгнал по следите ми. Но защо?
Сигурно съм бил ужасно червен от гняв, когато отворих вратата откъм неговата седалка. И тъкмо отворих уста, за да му се разкрещя, когато, за мой ужас, не успях да изрека нищо. Нито дума.
Тръскот повече нямаше да ми причинява неприятности — поне оттук нататък. Журналистът бе мъртъв, изпънат на предната седалка като статуя.
— Просто влез в колата — заяви един глас зад гърба ми. — Да не правим сцена точно тук. Иначе ще се наложи да вляза вътре и да гръмна онзи стар симпатяга, който върти магазина. Макар че нямам нищо против да го направя.
Обърнах се и видях Майкъл Бел.
Изглеждаше изпит и неспокоен, значително отслабнал в сравнение с последния път, когато го видях в дома му. Всъщност изглеждаше адски зле. Светлосините му очи бяха силно зачервени. С гъстата си рошава брада по-скоро приличаше на изпаднал бездомник или на някой от местните дървосекачи.
— Откога ме преследваш? — попитах го аз, опитвайки се да го въвлека в разговор, с надеждата да се разбера нещо с него, да спечеля някакво предимство.
— Казах ти вече: просто влез в колата и я подкарай. Разбра ли? И не се опитвай да говориш с мен. Намеренията ти са ми ясни.
И двамата влязохме в колата. Майкъл се настани на задната седалка и оттам започна да ми заповядва накъде да карам. Посоката, която избра, не водеше към магистралата. Подкарах колата натам, накъдето той искаше, като мислите ми трескаво препускаха. Оръжието ми бе в куфара. Как, по дяволите, да се добера до куфара? Или как да успея да отгатна какво става в главата му, при това бързо?
— Какъв е планът, Майкъл?
— Твоят план бе да се върнеш обратно във Вашингтон, както всеки, който трепери за жалкия си живот. Само че няма да стане, нали? Или може би искаш да ми благодариш, че те отървах от този репортер, така ли? Между другото той се молеше, цивреше за живота си. Голямо представление беше. Беше много убедителен. Оказа се само един кекав страхливец.
Изненадах се от това, че той знае, че съм от Вашингтон. Както и от убийството на Тръскот. Но нали го биваше по дебненето. И по заговорите. Така че Майкъл вероятно знаеше доста за мен.
— И сега какво? — попитах аз.
— А ти какво мислиш? Нали си голям експерт? Хайде, защо не отгатнеш какво ще стане сега?
— Не трябва да се стига дотам. — Просто се стараех да не спирам да говоря, затова изрекох първото, което ми дойде наум.
— Да не се шегуваш? Нека да видим какво друго можеш да измислиш. Нека чуя какви са всичките възможности според теб. Изгарям от любопитство.
Междувременно притисна дулото на пистолета си във врата ми. Наведох се леко, но повече нямаше накъде. Опитах се да се поуспокоя, поне малко, с мисълта, че така поне знам накъде е насочено оръжието. Но не спирах да се питам дали следваше някакъв свой план, или просто импровизираше. Знаех добре, че Мери Смит бе способна и на двете.
А това бе самата тя, Мери Смит, нали? Най-после се бях сблъскал с истинския убиец.
Продължихме така още няколко километра по неосветеното второкласно шосе.
— Тук изглежда добре — внезапно рече той. — Карай по този път. Завий наляво. Хайде, направи го.
Отбих колата от павираното шосе по някакъв черен, силно изровен път, който се издигаше все нагоре и водеше към гъста гора. Накрая клоните на дърветата така надвиснаха над нас, че все едно карах през тунел. Не ми оставаше много време, а както се очертаваше, нямаше къде да избягам от него сред тази дива пустош. Мери Смит най-сетне ме бе докопала, точно както бе сторила с другите си жертви, след което хладнокръвно ги бе избила.