— Трябваше да… да се махна от нея!
— Защо, какво може да ви направи тя? — попита Джейн.
— Защо ли? Защото тя иска да се ожени за мен. Иска да ми отнеме моите желания.
— Винаги ли получавате това, което си пожелаете? — попита Майкъл завистливо.
— О, винаги! Искам да кажа, ако си го пожелая на първото новолуние, след втората неделя, и след трети май. А тя… — мистър Туигли посочи вратата, — тя иска да си пожелая златен дворец и питка с месо всяка вечер за вечеря. Какво да го правя този златен дворец? Всичко, което аз искам, е…
— Внимавай, Фред! — предупреди го Мери Попинз.
Мистър Туигли бързо запуши устата си с ръка.
— М-м-м! Наистина трябва да внимавам! Вече изхабих две желания!
— А колко общо имахте? — попита Джейн.
— Седем — отвърна мистър Туигли с въздишка. — Кръстницата ми сметнала, че това е едно добро число. Знам, че старата госпожа ми е мислила доброто. Но аз бих предпочел сребърна чаша. Много по-практично. И много по-малко проблеми.
— Аз пък бих предпочел желанията — каза Майкъл смело.
— О, не, не би! — възкликна мистър Туигли. — Те са коварни, трудно е да се справиш с тях. Първо си мислиш как ще си пожелаеш най-прекрасните неща… после идва време за вечеря, огладняваш и по едно време се усещаш как си пожелаваш картофено пюре със сос!
— Какво си поискахте с първите две желания? Успяхте ли да ги измислите достатъчно хубави? — попита Майкъл.
— Е, не бяха чак толкова лоши, като си помисля сега. Работих над моите пиленца там — мистър Туигли кимна към прозореца, — когато чух, че тя се качва по стълбите. „О, Господи! — си помислих аз, — бих искал да изчезна!“ И… като се огледах, мен вече ме нямаше! Това доста ме стресна за известно време. Нищо чудно, че тя ви е казала, че ме няма.
Мистър Туигли щастливо се закиска. Доволно гледаше децата и усукваше крайчетата на палтото си. А те никога не бяха виждали толкова слънчев човек. Той им приличаше повече на слънчице, отколкото на човек.
— След това, разбира се — продължи мистър Туигли с безразличие, — трябваше да си пожелая да се върна обратно, за да се видя с Мери Попинз! А сега, Мери, с какво мога да ти услужа?
— Мисис Банкс иска да й се акордира пианото. Моля те, Фред. Улица „Черешова“, номер седемнайсет, срещу парка — каза Мери Попинз без заобиколки.
— А, мисис Банкс, тогава това трябва да са… — мистър Туигли посочи децата.
— Това са Джейн и Майкъл Банкс — обясни тя и ги погледна пренебрежително.
— Приятно ми е. Това е много голяма чест за мен — мистър Туигли се поклони и протегна двете си ръце. — Бих искал да ви почерпя с нещо, но…
Из тавана се разнесе песента на флейта.
— Какво е това? — стресна се мистър Туигли. Във всяка от протегнатите му ръце имаше по една порция праскови със сметана!
Мистър Туигли се опули. После погледна прасковите и въздъхна.
— Това беше третото ми желание — каза той печално и подаде чиниите на децата. — Е, вече не може да се върне. Но аз имам още четири. Сега ще трябва да бъда наистина много внимателен!
— Щом държиш да си хабиш желанията, братовчеде Фред, бих предпочела да ги хабиш за филийки с масло. А така ще развалиш вечерята им — натъртено каза Мери Попинз.
Джейн и Майкъл заработиха бързо с лъжиците. Нямаха никакво намерение да оставят на мистър Туигли и най-малка възможност да си върне желанието, заради някакви си филии с масло.
— А сега — каза Мери Попинз, когато и последната хапка изчезна, — кажете „благодаря“ на мистър Туигли и да си вървим вкъщи.
— О не, Мери! Вие току-що дойдохте — мистър Туигли беше толкова шокиран, че за известно време остана напълно неподвижен.
— Мери Попинз, нека останем още малко — молеха Джейн и Майкъл. Мисълта да оставят мистър Туигли насаме с желанията му им се струваше непоносима.
Мистър Туигли хвана Мери Попинз за ръката.
— Чувствам се толкова по-сигурен, когато си до мен, Мери! А пък и имам чувството, че не сме се виждали от векове. Защо не останеш още малко? Наистина бих искал да останеш!
Дан, дан, дан!
Порой от птичи песни се изля във въздуха. В същото време строгото лице на Мери Попинз се разтегна в любезна усмивка. Тя си свали шапката и я остави на масата до кутията с лепило.
— О, Боже! — извика мистър Туигли ужасен. — Аз пак го направих!
— Желанията станаха четири! — възкликнаха Джейн и Майкъл весело. Смехът просто ги задушаваше, когато гледаха учуденото му лице.
— Четири, четири, четири! — като ехо изчурулика птичката.
— Боже Господи! Колко съм безотговорен! Срамувам се от себе си! — за един момент мистър Туигли изглеждаше почти тъжен. После лицето му отново светна. — Е, добре, няма смисъл да се съжалява за похабени желания. Трябва да внимаваме за тези, които ни остават. Идвам, патенце! Идвам, пиленце мое! — викна той натам, откъдето се чуваше чуруликането.