Той се затича към дърводелския тезгях и взе малката полирана кутийка. Пръстите му докоснаха скрита пружина. Капакът се отвори с отскок и възможно най-малката и най-ярката птичка, която децата някога бяха виждали, изхвръкна от това златно гнездо. Чисти нежни звуци се поляха от малката й човчица. Мъничкото й гърло се изпълваше с потоци музика.
— Чурулик, чурулик, чурулик! — пееше тя. И когато радостната й песен свърши, тя се прибра обратно в златното си гнездо.
— О, мистър Туигли, каква е тази птичка? — Джейн гледаше кутийката с блеснали очи.
— Славей — отговори мистър Туигли. — Тъкмо работех над него, когато вие дойдохте. Трябва да го довърша до вечерта, нали разбирате. Времето е толкова хубаво, тъкмо за славеи.
— Защо просто не си го пожелаете — предложи Майкъл. — Тогава няма да има нужда да работите.
— Какво? Да си пожелая моето Птиченце? Разбира се, че няма. Виждаш какво става, когато започна да си пожелавам нещо! Като си знам късмета, той може да се превърне в белоглав орел, вместо в славей!
— Ще си го запазиш ли тук, винаги да ти пее? — завистливо попита Джейн. Толкова й се искаше да има птичка като тази.
— Да го запазя за себе си ли? О, Боже, не! Ще го пусна на свобода! Не мога да задръствам мястото тук с вече готови неща. Имам много повече работа, отколкото да се грижа за една птичка. Трябва да довърша тези… — той кимна към петте полузавършени музикални кутии. — Освен това имам една бърза поръчка, която непременно трябва да изпълня. Музикална кутия, която пее „Един ден в парка“.
— „Един ден в парка“? Каква е тази песен? — опулиха се децата.
— Разбирате ли, в нея ще се чува парковият оркестър — обясни мистър Туигли, — звукът на фонтаните, на клюкарстващите дами, на крякащите врани, детски смях и бавното, меко мърморене на растящите дървета.
Очите на мистър Туигли светеха зад очилата му, когато си мислеше за всичките прекрасни неща, които ще вложи в музикалната кутия.
— Не е възможно да чуваш как растат дърветата! — запротестира Майкъл. — Няма музика за това!
— Ха! — каза мистър Туигли нетърпеливо. — Разбира се, че има! Има музика за всичко! Никога ли не си чувал, как се върти земята? Това е един звук… нещо като тихо жужене. Бъкингамският дворец, например, свири британски маршове, а реката Темза звучи като опияняваща флейта. Боже Господи, да! Всичко на този свят — дърветата, скалите, звездите и човешките същества — всички те си имат своя собствена, истинска музика.
Докато говореше, мистър Туигли бързо пресече стаята и нави музикалната кутия. Малката платформичка на върха й веднага започна да се върти и от кутията започнаха да излизат чисти сребристи звуци, подобни на монетен звън.
— Това е моята мелодия! — каза мистър Туигли гордо и наведе главата си, за да слуша. Той нави друга музикална кутия и нови звуци се изсипаха във въздуха.
— Това е „Лондонският мост се спуска“!
Любимата ми песен! — извика Майкъл.
— Какво ти казах? — усмихна се мистър Туигли и хвана една друга дръжка. Нова мелодия радостно излетя от кутията.
— А тази е моята! — каза Джейн със задоволство. — „Портокали и лимони“.
— Разбира се, че е! — намигна й мистър Туигли.
Той весело сграбчи децата за ръцете и всички затанцуваха. Трите малки платформи се въртяха и въртяха и трите мелодии се смесиха във въздуха.
Майкъл пееше:
Джейн пееше:
А мистър Туигли свирукаше като щастлив кос.
Краката на децата бяха леки като крилца и те танцуваха, тананикайки всеки своята собствена любима мелодия.
„Никога преди това — си казваха те, — не сме били толкова леки и весели!“
Тряс! Входната врата се затръшна и цялата къща се разтърси. Мистър Туигли застина на пръстите на единия си крак и се заслуша. Дан! Дан! — чуха се тежки стъпки по стълбището. Раздаде се висок глас.
Мистър Туигли ахна от ужас и си запуши ушите с краищата на палтото.
— Тя идва! — сви се той. — О, Боже, о, Господи! Бих искал да съм на едно хубаво безопасно място!
Неочаквано засвириха тромпетите. Случи се нещо странно.
Мистър Туигли, сякаш подхванат от невидима ръка, се вдигна от пода на таванската стая. Той се изви във въздуха и мина покрай децата — сякаш бе пухче, понесено от вятъра. След това, задъхвайки се и треперейки от страх, със сумтене и пуфтене, той се приземи на една музикална кутия. Не изглеждаше да е станал по-малък, нито музикалната кутия да е по-голяма. Въпреки това те някак си чудесно си пасваха.