Мистър Туигли скочи от кутията си и изтича към златния дворец. Той го вдигна с радостен вик и погледна вътре.
— Много умно! Наистина заслужавам похвала! Сега всичко, което трябва да се доправи, е един процеп за монетите, и тогава дворецът ще е подходящ за Брайтънския панаир. Едно пени! Само едно пени, приятели! За да видите как Дебелата Жена яде питка с месо! Бързайте! Бързайте! Само едно пени!
Люшкайки двореца, мистър Туигли весело танцуваше из стаята. Джейн и Майкъл скочиха от кутиите си и се затичаха след него, дърпайки го за краищата на палтото. Те надникнаха през прозорчетата да видят мисис Кламп. На кукленото й лице беше изписан страх, докато режеше своята куклена питка.
— Това беше шестото ви желание! — напомни му Майкъл.
— Така е, наистина! — съгласи се мистър Туигли. — Поне веднъж си пожелах нещо полезно. Щом като има желание, има и начини, нали разбирате! Особено, ако тя е наблизо — той кимна към Мери Попинз, която слизаше по възможно най-величествения начин от музикалната си кутия.
— Вземете си шапките, моля! — изкомандва тя остро. — Искам да се прибера вкъщи за чаша чай. Да не съм камила в пустинята!
— О, само един момент, молим те, Мери Попинз! Мистър Туигли има още едно желание.
Джейн и Майкъл заговориха едновременно, потривайки ръце.
— О, да, наистина имам! Съвсем бях забравил. А сега, дали да…?
— Улица „Черешова“, нали помниш, Фред! — в гласа на Мери Попинз имаше предупреждаваща нотка.
— О, радвам се, че ми напомни. Една секунда! — мистър Туигли сложи ръка на челото си и отново прозвуча мелодия.
— Какво си пожелахте? — попитаха Джейн и Майкъл.
Но мистър Туигли, изглежда, изведнъж беше оглушал, защото не обърна никакво внимание на въпроса. Той им стисна бързо ръцете, като че ли след всички желания сега искаше да бъде сам.
— Трябва да си тръгвате, така ли каза? Колко тъжно! Това твоята шапка ли е? Е, добре, радвам се, че дойдохте. Надявам се… тези твоите ръкавици ли са, скъпа Мери?… Надявам се отново да ми дойдете на гости, когато имам нови желания!
— Кога ще бъде това? — попита Майкъл.
— О, след около деветдесет години или някъде около толкова… — отговори неопределено мистър Туигли.
— Но ние ще сме съвсем стари тогава! — каза Джейн.
— Може би — отговори той и сви рамене. — Но поне няма да сте толкова стари, колкото аз!
И така, той целуна Мери Попинз по двете бузи и ги изпрати от стаята.
Последното нещо, което видяха, беше радостната усмивка, с която той започна да наглася процепа за монети върху замъка на мисис Кламп…
По-късно, когато си мислеха за това, Джейн и Майкъл никога не можеха да си спомнят как се върнаха на улица „Черешова“ от къщата на мистър Туигли. Изглеждаше така, сякаш в първия момент те бяха още на прашното стълбище, а в следващия — тичаха след Мери Попинз в перлената вечерна светлина.
Джейн се озърна да погледне за последен път малката къщичка.
— Майкъл! — прошепна тя стреснато. — Тя е изчезнала. Всичко е изчезнало!
Той се обърна. Да! Джейн беше права. Малката улица и старинните къщички ги нямаше никъде. Пред тях бяха само сенките на парка и добре познатата извивка на улица „Черешова“.
— Добре де, къде всъщност бяхме този следобед? — попита Майкъл, оглеждайки се наоколо.
Но явно му трябваше някой по-умен от Джейн, за да отговори на този въпрос.
— Трябва да сме били някъде — каза тя дълбокомислено.
Това не беше достатъчно за Майкъл. Той се затича към Мери Попинз и я дръпна за най-хубавата й синя пола.
— Мери Попинз, къде бяхме днес? Какво се случи на мистър Туигли?
— Откъде да знам? — отряза го Мери Попинз. — Да не съм енциклопедия!
— Но той е изчезнал! И улицата е изчезнала! А предполагам, че и музикалната кутия също е изчезнала. Онази, върху която той се въртеше този следобед!
Мери Попинз рязко спря на паважа и се втренчи в него.
— Мой братовчед върху музикална кутия? Какви глупости говориш, Майкъл Банкс!
— Но той го правеше! — извикаха Джейн и Майкъл едновременно. — Ние всички се въртяхме върху музикални кутии. Всеки от нас, според неговата собствена истинска музика. А твоята беше „Вито хоро се извива!“
Очите й светеха хладно в тъмнината. Изглеждаше, сякаш ставаше по-голяма, докато ги гледаше.
— Всеки според своята… хоро? Въртяхме? — наистина, тя беше толкова сърдита, едва можеше да подбира думите си. — На върха на музикална кутия ли каза? Значи това получавам като благодарност за усилията си? Вие прекарахте следобеда в компанията на добре възпитана и добропорядъчна двойка като мен и моя братовчед. И всичко, което правите след това, е да ни взимате на присмех? Да се въртим и въртим в кръг, видите ли? Вие двамата и две карфици не струвате, заслужавате да ви оставя тука и никога да не се върна при вас! Предупреждавам ви! — На върха на музикална кутия, значи! — не спираше тя, бързайки през сгъстяващия се мрак.