Трак-трак, трак-трак — тракаха токчета й по паважа. Дори гърбът й изглеждаше сърдит.
Джейн и Майкъл побързаха след нея. Опасно бе да се спори с Мери Попинз, особено когато е в такова настроение. Най-добре бе да не се казва нищо. И да се радват, че няма никой на улицата, който да й предложи две карфици. Те мълчаливо вървяха след нея, обмисляха следобедното приключение, споглеждаха се и се чудеха…
— О, Мери Попинз! — със слънчева усмивка каза мисис Банкс, когато им отвори входната врата. — Съжалявам, но в крайна сметка няма нужда от твоя братовчед. Току-що опитах пианото отново. И то си е напълно акордирано. Всъщност, по-добре от всякога.
— Радвам се, госпожо — каза Мери Попинз и крадешком се погледна в огледалото. — Моят братовчед няма да ви поиска никакви пари.
— Ами, мисля, че не би трябвало! — възкликна мисис Банкс учудено. — Та той дори не е идвал тук!
— Точно така, госпожо — каза Мери Попинз и изсумтя, обръщайки се към стълбите.
Джейн и Майкъл тайно си размениха погледи.
— Това трябва да е било седмото желание! — прошепна Майкъл, а Джейн му кимна в отговор.
Чурулик, чурулик, чурулик! От парка се изля цял поток сладка музика. Звучеше много познато.
— Какво ли е това? — учуди се мисис Банкс и изтича да отвори вратата, за да послуша. — Боже Господи! Това е славей!
Отгоре, от клоните, се сипеха звуци, като сливи от дърво. Те изгаряха нощния въздух. Пробиваха гъстия мрак.
— Колко странно! — каза мисис Банкс. — Те никога не пеят в града!
Зад гърба й децата кимнаха и се спогледаха хитро.
— На мистър Туигли е — промърмори Джейн.
— Той го е освободил! — добави Майкъл меко.
И те знаеха, когато слушаха страстната песен, че някъде, някак си съществуваше мистър Туигли — толкова истински, колкото малката златна птичка, която пееше сега в парка.
Славеят пропя още веднъж и замлъкна. Мисис Банкс въздъхна и затвори вратата. — Бих искала да зная откъде идва! — промълви тя замечтано.
Но Джейн и Майкъл, които биха могли да й кажат, бяха вече на половината път нагоре по стълбите. Така че не казаха нищо. Има неща, които могат да бъдат обяснени — знаеха те — и неща, които не могат да бъдат обяснени по никакъв начин.
Освен това имаше кифлички със стафиди за чая, а те знаеха какво ще каже Мери Попинз, ако посмеят да я накарат да чака…
Трета глава
Котарак, който гледаше краля
Майкъл го болеше зъб. Той лежеше в леглото, виеше от болка и поглеждаше Мери Попинз с крайчето на окото си, за да види дали го забелязва.
А тя седеше в старото кресло и съсредоточено навиваше на кълбо вълнена прежда. Джейн беше клекнала пред нея и държеше чиленцето. От градината идваха викове на близнаците, които играеха на поляната с Елън и Анабел. В детската стая беше тихо и спокойно. Кълбото на Мери Попинз ставаше все по-голямо и по-голямо. Часовникът издаваше кротки звуци, като доволна кокошка, която току-що е снесла яйце.
— Защо трябва мен да ме боли зъб, а не Джейн? — оплакваше се Майкъл. Той разхлаби шала, с който Мери Попинз беше стегнала бузата му.
— Защото вчера яде прекалено много сладки неща — отговори Мери Попинз натъртено.
— Но нали това беше моят рожден ден! — запротестира той.
— Рожденият ден не е повод да се превърнеш на кофа за боклук! Мен, например, не ме болят зъби след моя рожден ден.
Майкъл я изгледа. Понякога му се искаше Мери Попинз да не бъде толкова безупречна. Но никога не смееше да си го признае.
— Ако умра — предупреди я той, — ти ще съжаляваш. Жестоко ще съжаляваш, че не си била по-добра с мен!
Тя изсумтя важно и продължи да си навива кълбото.
Майкъл хвана бузата си с две ръце и започна да разглежда детската стая, търсейки успокоение от болката. Всичко изглеждаше познато като стар приятел. Тапетите, дървеното конче, износеният червен килим. Погледът му се плъзна по полицата над камината.
Там бяха компасът, долтънската купа, едно бурканче с дребни бонбони, пръчката от старото му хвърчило и шивашкият метър на Мери Попинз. Погледът му се задържа върху подаръка, който леля Флоси му донесе вчера — малко котенце от бял порцелан, нашарено със сини и зелени цветя. То седеше там с прилежно събрани предни лапички и опашка, още по-прилежно увита около тях. Слънцето огряваше порцелановия му гръб. Зелените му очи оглеждаха сериозно стаята. Майкъл му се усмихна дружелюбно. Той обичаше леля Флоси и харесваше подаръка, който тя му донесе.