Болката в зъба го прониза отново.
— О! — извика той. — Тази болка направо пробива венците ми! — Майкъл погледна трагично Мери Попинз. — И никой не се интересува колко ме боли! — добави той горчиво.
Мери Попинз му хвърли подигравателна усмивка.
— Не ме гледай така! — почти проплака той и сграбчи болната си буза още по-здраво.
— Защо да не те гледам? Нали знаеш поговорката, че и котката има право да гледа краля, нали така?
— Да, но аз не съм крал… — измърмори той, — а и ти не си котка, Мери Попинз! — той се надяваше, че тя ще започне да спори и ще отвлече вниманието му от зъба.
— Искаш да кажеш, че всяка котка може да гледа краля? Дали и Котарака на Майкъл би могъл? — попита Джейн.
Мери Попинз погледна нагоре. Сините й очи се впиха в зелените очи на Котарака, а и Котарака отвърна на погледа й.
Последва пауза.
— Всяка котка — каза Мери Попинз накрая. — Но този Котарак даже повече от другите.
Усмихвайки се на себе си, тя отново подхвана кълбото прежда, а на полицата над камината нещо се раздвижи. Порцелановият Котарак размърда порцелановите си мустаци, вдигна главата си и се прозина. Децата видяха дори блестящите му зъби и дългия розов котешки език. След това Котарака високо изви цветистия си гръб и се протегна мързеливо. После — едно махване на опашката, и той скочи от полицата.
Пльок! — с четирите лапи на килима.
— Мър-р-р! — каза Котарака и мина по килимчето пред камината. Спря се за момент до Мери Попинз и леко й кимна. След това скочи на перваза на прозореца, гмурна се в бляскавата слънчева светлина и изчезна.
Майкъл забрави за зъбобола си и застина с отворена уста.
Джейн изпусна чиленцето, втренчена в прозореца.
— Но… — заекваха и двамата. — Как? Защо? Къде?
— Да види Кралицата — отговори Мери Попинз. — Тя си е вкъщи всеки втори петък. Не гледай така, Джейн, че вятърът може да се промени! Затвори си устата, Майкъл! Зъбът ти ще изстине.
Майкъл бързо си затвори устата. После бързо я отвори отново.
— Но аз искам да знам какво стана! — възкликна той. — Нали Котарака е от порцелан! Той не е истински. И въпреки това — скочи! Видях го!
— Защо ще иска да види Кралицата? — попита Джейн.
— Заради мишките — отговори Мери Попинз спокойно. — И донякъде заради добрите стари времена.
Тя се загледа в далечината и отпусна ръце върху кълбото прежда. Джейн хвърли предупредителен поглед на Майкъл. Той се измъкна нетърпеливо от леглото и препълзя през стаята. Креслото изскърца, когато той се облегна на него, но Мери Попинз не обърна внимание. Тя гледаше замечтано през прозореца.
— Имало едно време… — започна тя бавно, като че ли четеше от лист слънчева светлина.
— … Имало едно време един Крал, който си мислел, че знае практически всичко. Не бих могла да ви изброя дори най-малката част от нещата, които той си мислел, че знае. Главата му била пълна с числа и факти, както нарът е пълен със зрънца. Но това правело Кралят изключително разсеян. Нещата, които този мъдър мъж забравял, били повече от рибата в морето. Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа, че той дори забравял собственото си име, което било Кол. Премиер-министърът, обаче, имал отлична памет, и му го напомнял от време на време.
Любимото занимание на този Крал било да мисли. Той мислел цяла нощ и цяла сутрин. Той мислел по време на ядене, а също мислел и в банята. Той никога не забелязвал какво се случва под носа му, защото, разбира се, той винаги мислел за нещо друго.
А нещата, за които той мислел, не били, както можете да предположите, благоденствието на собствения му народ и как да го направи Щастлив. Съвсем не. Мозъкът му бил зает с други въпроси. За броя на индусите в Индия, например; и дали Северният полюс е по-голям от Южния; и дали прасетата могат да се научат да пеят.
Но не само той се притеснявал за тези неща. Той принуждавал всички останали също да се притесняват за тях. Всички, освен Премиер-министъра, който изобщо не бил мислещ тип човек, а просто един стар човек, който обичал да седи на слънцето и да не прави абсолютно нищо. Но той много внимавал Краля да не разбере това, защото се страхувал, че ще му отреже главата.
Кралят живеел в дворец, направен изцяло от кристал. Първите дни на неговото царуване дворецът блестял толкова ярко, че минаващите наблизо затваряли очите си, за да не ослепеят. Но постепенно кристалът станал по-тъмен и прахът на сезоните помрачил неговата яркост. Нямало свободен човек, който да го почисти, защото всички били заети да помагат на Краля да мисли своите мисли, дори готвачите, камериерките и останалата прислуга. Във всеки момент на тях можело да им бъде заповядано да оставят работата си и да бързат по кралски задачи. Например, за Китай — да преброят копринените буби. Или да открият дали Соломоновите острови се управляват от Савската царица. Когато се връщали със списъците си от факти, Кралят и придворните ги записвали в огромни книги, подвързани с кожа. Ако някой се връщал без отговор, неговата глава веднага бивала отрязвана.