Но не трябва да мислите, че Кралят искал да бъде груб и невнимателен. Всъщност, на него му се струвало, че неговите поданици са по-щастливи от повечето поданици на света, защото си имали крал, който знае практически всичко. Но докато той бил зает със събирането на знания, народът му обеднявал все повече и повече. Къщите се рушели, полята оставали необработени, защото Кралят се нуждаел от всички мъже да му помагат в мисленето.
Колкото до жените — те всичките били ужасно недоволни. На тях им се струвало, че тези кралски знания били глупости на търкалета. Защото как можеш да нахраниш едно бебе с факти или да платиш рентата с мислене? Дори говедарките и пастирките на гъски били объркани. И като си спомните, че това са били най-щастливите хора на света (защото те били уверени, че са предрешени принцове и принцеси), ще разберете какво е било истинското положение на кралството.
Най-после дошъл денят, в който всичко се преобърнало. Кралят и придворните както винаги работели на бюрата си в заседателната зала. Кралицата седяла и слушала скърцането на перата и цвърченето на мишките. И докато тя си седяла спокойно, една мишка прекосила стаята и започнала да мие мустаците си точно пред трона. Кралицата ахнала от уплаха, но веднага запушила устата си с ръка, защото се бояла, да не би да притесни Краля. Тя се завила с хермелиновата си мантия и седяла така, треперейки от ужас. Изведнъж видяла на прага на залата един котарак.
Това било малко котенце, пухкаво като глухарче и бяло като захарче от върха на опашката до върха на мустаците му. То вървяло с мързелива, поклащаща се походка, сякаш нямало никаква работа и цялото Време било на негово разположение. Зелените му очи светели, когато влязло през вратата.
За момент то се спряло на ръба на килима и погледнало любопитно Кралят и придворните му, надвесили се над дебелите книги. След това обърнало зелените си очи към Кралицата. Внезапно котето трепнало и козинката му настръхнала. Гърбът му се извил като гърбица на камила. Мустаците му се изправили като стоманени шишчета. То претичало през заседателната зала и се гмурнало под трона. Оттам се чул див котешки вик. И приглушено цвърчене. И мишката вече я нямало.
— Тишина, моля! Недей да правиш такъв ужасен шум, скъпа моя! Той прекъсва мислите ми! — казал Краля сърдито.
— Не бях аз — казала Кралицата смирено. — Беше Котарака.
— Котаракът ли? — казал Краля разсеяно, без дори да повдигне главата си. — Котките са четирикраки същества, покрити с козина. Те се срещат или диви, или домашни във всички части на земното кълбо, с изключение на полярните кръгове. Те ядат мишки, риба, карантия и птици. Общуват или чрез мъркане, или чрез мяукане, в зависимост от настроението. Саможиви са и обикновено се смята, че имат девет живота. За по-подробна информация за котките виж страница втора, том седми, рафт „д“, в библиотека номер пет от лявата страна, като влезеш от вратата. Така! Ето! Но какво е това?
Кралят стреснато вдигнал поглед от страницата. Защото на бюрото пред него седял Котарака.
— Ако обичаш, бъди внимателен! — казал Краля натъртено. — Стъпил си точно върху най-новите ми данни. А те са по един много важен въпрос. Дали турците наистина идват от Турция и ако не, защо? Е, добре, какво искаш? Говори! Не мрънкай! Малко недочувам.
— Искам да те погледна — казал спокойно Котарака и обвил с опашка мастилницата.
— Охо! Значи това искаш, така ли? Е, добре! „Котката може да гледа Краля“, както се казва! Нямам никакви възражения. Заповядай!
Кралят се облегнал на стола и обърнал лицето си наляво и надясно, така че Котарака да може да го види от двете страни.
Котаракът гледал замислено Краля, а придворните оставили писалките си и също гледали учудено.
Последвала дълга пауза.
— Е — казал Краля с любезна усмивка, — и какво мислиш за мен, ако мога да попитам?
— Не кой знае какво! — казал Котарака равнодушно, облизвайки дясната си предна лапичка.
Придворните потреперили и грабнали писалките си.
— Какво? — изревал Краля. — Не кой знае какво, така ли? Нещастно невежо животинче, очевидно ти изобщо не си наясно кой крал гледаш!
— Всички крале доста си приличат — казал Котарака.
— Нищо подобно — отвърнал Краля сърдито. — Кажи ми името поне на един крал, който да знае толкова, колкото знам аз. Сигурно не ти е известно, че при мен идват професори от всички краища на земята да се консултират за по половин час. Моята колекция от факти е ненадмината. Моят двор се състои от най-добрите хора. Самият Джак Убиецът на Гиганти прекопава градината ми. Стадата ми се гледат не от кой да е, а от знаменития Играч на Криеница. Късметът на кралството ми се пази от двайсет и четири Врани. Значи, казваш, нищо особено, а? А ти кой си, бих искал да зная, че си позволяваш да говориш за Краля по този начин?