— О, небеса! Това съм аз! — извикал той. — Най-сетне аз зная кой съм наистина! — Кралят щастливо се разсмял. — Хо-хо-хо! Ха-ха-ха! Сега виждам всичко! Аз изобщо не съм мислещ човек. Аз не съм нищо друго, освен Стар Веселяк.
Той махнал с ръка на зяпналите придворни:
— Хей вие, махнете тези писалки и листа! Изхвърлете записките! Изгорете бюрата! И ако някой ми спомене някой факт, аз саморъчно ще му отрежа главата!
Кралят отново избухнал в неудържим смях и толкова силно прегърнал Премиер-министъра, че едва не убил стария човек.
— Прости ми, мой верни приятелю! — крещял той. — Донесете ми лулата и чаша пунш, извикайте Цигуларя!
— А ти, моя Радост, мое Съкровище, моя Любов!… — обърнал се той към Кралицата с разтворени обятия. — О, дай ми ръката си отново, скъпо създание, и аз никога няма да я оставя!
Сълзи на щастие рукнали от очите на Кралицата, а Краля нежно ги избърсал.
— Не ми трябват звезди в небето — шептял той, — аз ги имам тук, в твоите очи.
— Простете, ако ви прекъсвам, но какво ще стане с мен? — възкликнал Котарака.
— Е, ти имаш кралството. Ти имаш короната! Какво повече искаш? — попитал Краля.
— Уф-ф! — казал Котарака. — Те не ми трябват! Приемете ги, моля, като приятелски подарък. Но никоя котка никога не дава нещо за нищо. И аз искам в замяна две малки неща…
— О, каквото и да е! Каквото си поискаш — казал Кралят и направил щедър жест.
— Бих искал от време на време — казал Котарака, — да идвам в двореца, за да видя…
— Мен? О, разбира се! Винаги си добре дошъл! — прекъснал го Краля с доволна усмивка.
— За да видя Кралицата — продължил Котарака, без да обръща внимание на забележката на Краля.
— О, Кралицата! Разбира се. Когато си пожелаеш. Можеш да ни помагаш да се справяме с мишките.
— Моето второ желание — продължил Котарака, — е малката огърлица от сини и зелени цветя, която Кралицата носи на врата си.
— Вземи я, разбира се! — казал Краля щедро. — Тя и без това беше евтина.
Кралицата бавно вдигнала ръце и разкопчала огърлицата. Сгънала я на две и я омотала около Котарака, усуквайки я около цялото му пухкаво тяло и около опашката. Сетне тя дълго гледала в дълбоките му очи и Котаракът гледал в нейните. И в този поглед се криели всички тайни, които кралиците и котките носят в сърцата си и никога не казват никому.
— Аз съм си вкъщи всеки втори петък — казала Кралицата и се усмихнала на Котарака.
— Ще дойда — казал Котарака и кимнал с глава.
И като казал това, той се обърнал и, без да погледне никого повече, излязъл от заседателната зала. Огърлицата от сини и зелени цветчета блестяла върху неговата козина, а опашката му се поклащала назад-напред като знаме.
— Между другото — казал Краля, точно преди Котарака да излезе, — сигурен ли си, че наистина си омагьосан принц? Наистина ли можех да ти отрежа главата?
Котаракът се обърнал и го погледнал предизвикателно. След това се усмихнал иронично.
— Нищо не е сигурно на този свят. Довиждане! — казал зеленоокият Котарак.
Той прескочил слънчевия праг и побързал надолу по стълбите на двореца.
На моравата пред двореца една червена крава се възхищавала на отражението си в украсеното с орнаменти изкуствено езерце.
— Кой си ти? — попитала тя, когато Котарака минал покрай нея.
— Аз съм Котарака, Който Видя Краля — отвърнал той.
— А аз — отбелязала тя с поклащане на главата си, — съм Кравата, Която Прескача Луната.
— А, така ли? — казал Котарака. — И за какво?
Кравата го погледнала учудено. Никога преди не били й задавали този въпрос. И изведнъж тя разбрала, че може би има и нещо друго за правене, а не само да прескача луната. За пръв път цялата тази работа й се сторила като една голяма глупост.
— Сега, като ме питаш — засрамила се Кравата, — всъщност, мисля, че не знам — и се пуснала в тръс през моравата да обмисли този проблем.
На градинската алея седяла голяма сива птица и шумно пляскала с криле.
— Аз съм Гъската, Която Снася Златни Яйца! — изкрякала тя гордо.
— Наистина ли? — учудил се Котарака. — А къде са малките ти гъсенца?
— Гъсенцата ли? — Гъската пребледняла. — Е, сега, като питаш… всъщност, нямам. Винаги съм знаела, че нещо ми липсва — и побързала да си направи гнездо, за да снесе обикновено яйце.
Пльок! Нещо зелено паднало пред Котарака.
— Аз съм Жабата Прелъстителка — каза да тя гордо.
— Защо ми го казваш — попитал Котарака. — Е, предполагам, че поне имаш щастлив брак.