— Е-е-е, сега като ме питаш, не точно. Всъщност, ъ-ъ-ъ, не! — признала Жабата.
И преди Жабата да успее да мигне, Котарака вече отминал. Той продължил надолу по градинската алея, мустаците му потрепвали на сутрешния въздух, неговата огърлица от сини и зелени цветчета блестяла на слънцето, а бялата му опашка се развявала като знаме.
Когато изчезнал зад портите на двореца, всички, които го били видели, се почувствали богати и щастливи. Той ги бе погледнал с ярките си зелени очи и животът им бе поел в нова посока.
Кравата, Гъската и Жабата били щастливи, защото сега те можели да престанат да правят глупави неща, които нямали смисъл и причина. Придворните също били щастливи: танцували по цял ден, Цигуларя им свирел, а през нощта пиели от бездънните чаши. Самият Крал бил също изключително щастлив, защото вече не мислел за нищо. Кралицата била щастлива по простата причина, че Краля бил щастлив. Малкият Паж също бил щастлив. Сега той можел да пълни мастилниците с мастило и да ги излива обратно в шишенцето, без никой нищо да му казва. Но най-щастливият човек на света бил старият Премиер-министър.
Знаете ли какво направил?
Той издал заповед.
В заповедта се казвало: Краля заповядва на своите поданици да украсят дърветата с цветя и ленти и да танцуват около тях, да танцуват и празнуват, да пеят и да дебелеят и много да се обичат. И нещо повече (било ясно написано в нея), ако някой не се подчини на тези закони, Краля веднага щял да му отреже главата.
И като издал тази заповед, Премиер-министъра решил, че е направил достатъчно. Той прекарал остатъка от дните си, без да прави нищо — просто седял на слънце в един люлеещ се стол и си правел вятър с една клонка от кокосова палма.
Що се отнася до Котарака, той тръгнал по пътя си и обикалял света, украсен с пъстрата огърлица на Кралицата, и гледал всичко, което попадало пред погледа му със своите зелени пронизващи очи.
Някои казват, че той все още скита наблизо и далеч. И винаги, когато пътува, той търси някой, който да отвърне на погледа му. Той може да бъде крал, или може би овчар, или просто минувач по градските улици. Ако срещне някой такъв, той остава с него за известно време. Не много дълго, но достатъчно дълго. Защото и една секунда стига, за да погледнеш в дълбоките му зелени очи и да откриеш кой си всъщност…
Сънливият глас затихна. Слънчевата светлина се отмести от прозореца и вътре бавно се намести сянката. Нито звук не се чуваше в детската стая, само тиктакането на часовника.
И изведнъж, сякаш се връщаше от далечни разстояния, Мери Попинз се обърна рязко към децата. Очите й блеснаха сърдито.
— Мога ли да попитам, защо не си в леглото? Мислех, че умираш от болки в зъба, Майкъл! Какво си ме зяпнала, Джейн? Да не съм ти панаирджийска мечка!
И като сграбчи кълбото си, тя отново стана същата Мери Попинз — като вихрушка.
Майкъл претича с писък през стаята и се хвърли в леглото. Но Джейн не се помръдна.
— Чудя се коя съм аз! — каза тя меко. Дали сама на себе си, дали на Майкъл.
— Аз знам кой съм аз — каза Майкъл твърдо. — Аз съм Майкъл Джордж Банкс, от улица „Черешова“. И не се нуждая от някакъв си Котарак, за да ми го каже.
— Той не се нуждае от никого да му казва каквото и да било, умният господин Всезнайко! — Мери Попинз му хвърли подигравателна усмивка.
— Когато той се върне — бавно промълви Джейн, — ще погледна дълбоко в зелените му очи…
— Хайде стига с тези дълбоки зелени очи! По-добре погледни собственото си черно лице и гледай да е чисто за вечеря! — както винаги изсумтя Мери Попинз.
— Може би той въобще няма да се върне! — каза Майкъл. — „Котарак, който е имал възможност да види краля — си мислеше той, — едва ли ще иска да прекара остатъка от дните си на полицата над камината.“
— О да, той ще се върне, нали, Мери Попинз? — гласът на Джейн беше изпълнен с безпокойство.
— Откъде да знам? — отсече Мери Попинз. — Да не съм ти Народната библиотека!
— Но това е котето на Майкъл… — започна да спори Джейн, когато гласът на мисис Банкс я прекъсна.
— Мери Попинз! — чу се от стълбището. — Би ли ми отделила един момент?
Децата се спогледаха въпросително. Гласът на майка им беше изпълнен с тревога. Мери Попинз бързо излезе от стаята. Майкъл пак дръпна одеялото си и двамата с Джейн пропълзяха до стълбището.
Долу, във всекидневната, мистър Банкс седеше свит на един стол. Мисис Банкс притеснено пипаше челото му и му даваше вода.
— Изглежда, че е преживял някакъв шок — обясняваше тя на Мери Попинз. — Можеш ли да ни кажеш, Джордж, какво точно се случи? Каквото и да е то.
Мистър Банкс вдигна главата си. Лицето му беше като на призрак.