— Нервен срив, само това. Работя твърде много. Привиждат ми се разни неща…
— Какви неща? — попита мисис Банкс.
Мистър Банкс отпи глътка вода.
— Тъкмо завивах в края на улицата, когато… — той потрепери и затвори очи. — Аз го видях да стои точно до нашата порта.
— Видял си да стои какво? — попита мисис Банкс трескаво.
— Едно бяло нещо. Беше нещо като леопард. По целия му гръб измежду козината му растяха незабравки. Когато стигнах до портата, то ме погледна. Един див зелен поглед, точно в очите ми. След това ми кимна и каза: „Добър вечер, Банкс!“ и продължи забързано по пътя.
— Но… — възрази мисис Банкс.
Мистър Банкс вдигна ръка, за да я спре.
— Знам какво ще кажеш. Недей. Всички леопарди са затворени в зоологическата градина. Пък и по гърба им не растат незабравки. Много добре знам това. И аз знам, че нещото не беше наистина там. Но това просто показва, че наистина съм много болен. По-добре повикай доктор Симпсън.
Мисис Банкс се затича към телефона. От горното стълбище се чу сподавено хихикане.
— Какво става с вас там? — попита мистър Банкс.
Но Джейн и Майкъл не можеха да отговорят. Обзе ги бурно кикотене. Те се превиваха и търкаляха по пода, задавяха се и хълцаха от смях.
Защото докато мистър Банкс описваше причината за своя шок, едно бяло същество се беше появило на прозореца на детската стая. То леко скочи от перваза на пода, прекоси стаята и подскочи на мястото си над камината. Сега то седеше там, с опашка, обвита около себе си, и мустаци, пригладени към бузите. Украсено с малки, яркосини цветчета, мълчаливо и неподвижно, със зелени ококорени очи, на полицата седеше порцелановото коте на Майкъл.
— Ах, вие, коравосърдечни и безчувствени деца! — мистър Банкс явно беше шокиран от тяхното поведение.
Но това само ги накара да се разсмеят още по-силно. Те се кикотеха, давеха и кашляха и пак избухваха в неудържим смях, докато Мери Попинз не вдигна главата си нагоре и не ги фиксира с един от най-строгите си погледи.
Тогава настъпи тишина. Не се чуваше и хлъцване. Защото този поглед, както Джейн и Майкъл знаеха, беше достатъчен, за да накара всекиго да спре да се хили…
Четвърта глава
Мраморното момче
— И не забравяйте да ми купите вечерния вестник! — каза мисис Банкс, подаде две пени на Джейн и я целуна за довиждане.
Майкъл погледна майка си въпросително.
— Това ли е всичко, което ще ни дадеш? — попита той. — А ако срещнем Сладоледаджията?
— Добре, де — каза мисис Банкс с неудоволствие, — ето ви още шест пени. Но аз мисля, че вие сте прекалено глезени деца. Когато аз бях малко момиче, не ядях сладолед всеки ден.
Майкъл я погледна с любопитство. Той не можеше да повярва, че тя някога е била малко момиченце. Мисис Банкс с къса поличка и коса, стегната с панделки? Невъзможно!
— Предполагам — каза той навъсено, — че не си го заслужавала!
Той мушна монетата от шест пенса в джобчето на моряшкото си костюмче.
— Четири пенса за сладоледите — каза Джейн, — а с останалите ще си купим „Големите приключения“.
— Госпожице, направете ми път, ако обичате! — каза високомерен глас зад нея.
По стълбите, с Анабел в ръце, прилежна и кокетна като моден манекен, слизаше Мери Попинз. Тя сложи Анабел в количката и тръгна след децата.
— А сега, ходом марш — в парка! — изкомандва тя. — И без никакви отклонявания!
Надолу по алеята, боричкайки се, тичаха Джейн и Майкъл, а по петите им ги следваха Джон и Барбара. Слънцето се беше разпънало над улица „Черешова“ като огромен светъл чадър. Дроздове и косове пееха горе на дърветата. Долу, в края на улицата, адмирал Бум деловито косеше тревата пред къщата си.
В далечината се чуваше маршова музика. Оркестърът свиреше в края на парка. По алеите се разхождаха клюкарстващи госпожици под шарени чадъри, разменящи си последни новини.
Пазачът на парка в летния си костюм — син, с червена ивица на ръкава — наглеждаше всички, като прекосяваше моравите.
— Спазвайте правилата! Не газете тревата! Хвърляйте боклуците в кошчетата! — викаше той.
Джейн се наслаждаваше на сънената слънчева гледка.
— Това е също като в музикалната кутия на мистър Туигли — каза тя с щастлива въздишка.
Майкъл допря ухото си до стъблото на един дъб.
— Струва ми се, че го чувам как расте! — извика той. — То издава тих, мек, скърцащ звук…
— Гледай да не заскърцаш след малко към къщи, ако не побързаш! — предупреди го Мери Попинз.
— Забранено е правенето на боклук в парка! — викаше Пазача, минавайки по алеята с липите.