— Ти си боклук! — отвърна троснато Мери Попинз, и високомерно си вирна главата.
Пазачът си свали шапката, а лицето му се издължи, като гледаше отдалечаващия се гръб на Мери Попинз. По начина, по който тя се усмихваше, личеше, че не се съмнява, че той продължава да я гледа. И как би могъл да не гледа, мислеше си тя, та нали е облечена с новото си бяло сако, с розова якичка и розово коланче, с четири розови копчета отпред.
— Накъде сме днес? — попита Майкъл.
— Това ще разберете по-късно! — отговори тя превзето.
— Аз само питах… — започна Майкъл.
— Тогава не питай! — посъветва го тя и предупредително изсумтя.
— Тя никога не ме оставя да кажа нещо! — мърмореше той под шапката на Джейн. — Някой ден ще онемея и тогава тя ще съжалява!
Те се тътреха след нея, без да кажат и дума, а слънцето меко приличаше. Мери Попинз буташе детската количка пред себе си, сякаш беше на някакво опасно рали.
— Насам, моля! — изкомандва тя внезапно и завъртя количката надясно.
Сега вече те знаеха къде отиват. Защото малката пътечка, по която свиха от Алеята на липите, водеше към езерото.
Там, зад сенчестите тунели, беше разположено огледалното късче вода. То блещукаше и танцуваше в мрежата от слънчеви лъчи, и сърцата на децата затупкаха по-бързо, когато те тичаха към него по пътечката.
— Аз ще си направя лодка и ще отплавам за Африка! — извика Майкъл и веднага забрави, че е сърдит.
— Аз отивам за риба! — извика Джейн и се впусна в галоп след него.
Със смях и радостни викове, размахвайки шапките си, те стигнаха до блестящата на слънцето вода. Около езерото бяха наредени прашни зелени пейки, които търпеливо чакаха някой да седне на тях. Патиците с крякане се разхождаха по брега и старателно търсеха корички хляб.
До самата вода на езерото стоеше мраморна статуя на Момчето с Делфина. Тя искреше яркобяла между езерото и небето. Едно малко парченце от носа на Момчето беше отчупено, а около глезена му имаше една черна и тънка като конец ивица. Един от пръстите на лявата му ръка беше счупен на сгъвката. Всичките пръсти на краката му бяха натрошени.
Така то стоеше на своя висок пиедестал, леко прегърнало с ръка Делфина. Главата на Момчето, с начупени мраморни къдрици, беше наведена към водата. То се вглеждаше в нея замислено с големите си мраморни очи.
В основата на пиедестала с избледнели златни букви беше издълбано името „НЕЛЕУС“.
— Колко бял е той днес — дълбоко въздъхна Джейн, мижейки от светещия мрамор.
И в този момент тя забеляза Възрастния Господин.
Той седеше в краката на статуята и четеше книга с помощта на голяма лупа. Плешивата му глава беше прикрита от слънцето с една копринена носна кърпичка с възелчета в ъглите. На пейката до него беше оставена черната му шапка.
Децата зяпнаха странната фигура с учудени очи.
— Но това е любимото място на Мери Попинз! Тя ще се ядоса — възкликна Майкъл.
— Така ли? Че кога съм се ядосвала? — чу се нейният глас зад гърба му.
Тази забележка направо го шокира.
— Но ти често си ядосана, Мери Попинз — каза той. — Най-малкото по петдесет пъти на ден!
— Никога! — отсече тя сърдито. — Имам търпението на боа! Просто си казвам мнението!
Тя се врътна и седна на пейката, която беше точно срещу статуята. След това погледна към Възрастния Господин. Това беше поглед, който би могъл да убие всеки друг. Но на Възрастния Господин нищо му нямаше. Той беше потънал в книгата си и не обръщаше внимание на никого. Мери Попинз изсумтя раздразнено, извади от количката работната си чанта и започна да кърпи чорапи.
Децата играеха около искрящата вода.
— Това е моята лодка! — изрева от възторг Майкъл и грабна една шарена хартия от кошчето за боклук.
— Аз ловя риба — каза Джейн. Тя лежеше по корем, опънала ръката си над водата. Представяше си, че има въдица в ръката си и корда с кукичка и червей. Тя знаеше, че след малко някоя риба ще доплува мързеливо до кукичката и ще глътне червея. Тогава с рязко движение ще я издърпа и ще я занесе вкъщи в шапката си. Във въображението си тя вече чуваше, как мисис Брил казва: „О, не може да бъде! Та това е точно това, което ни трябва за вечеря!“
Близнаците щастливо си пълзяха наоколо. Майкъл управляваше кораба си, попаднал в ужасна буря. Мери Попинз седеше изправена на своята пейка и поклащаше с единия крак количката. Сребърната й игла проблясваше на слънцето. В парка всичко беше спокойно, сънливо, неподвижно.
Тряс!
Възрастния Господин затвори своята книга и трясъкът разтърси тишината.