— О — запротестира тънък глас, — можехте да ме оставите да си довърша!
Джейн и Майкъл се огледаха учудено. Те зяпнаха. Примигнаха. И зяпнаха отново. На тревата пред тях стоеше малката мраморна статуя. Момчето държеше в ръцете си мраморния Делфин и пиедесталът беше съвсем празен.
Възрастния Господин отвори широко уста. После я затвори и я отвори отново.
— Ъ-ъ-ъ! Казахте ли нещо? — промълви той най-накрая, а веждите му се качиха чак до върха на главата му.
— Да, разбира се, че казах — отвърна Момчето. — Аз четях през рамото ви оттам… — той посочи празния пиедестал. — Но вие затворихте книгата твърде бързо. Аз исках да довърша приказката за Слона и да разбера, как му пораства хобот.
— О, моля за извинение — каза Възрастният Господин, — нямах представа, ъ-ъ-ъ, за това. Разбирате ли, винаги спирам да чета в четири. Трябва да се прибера вкъщи за чая.
Той стана, сгъна носната си кърпа и взе черната си шапка.
— Е, тогава, щом като вече няма да четете — каза Момчето невъзмутимо, — можете да дадете книгата на мен.
Възрастния Господин се дръпна назад, притискайки книгата до гърдите си.
— О, боя се, че не бих могъл да направя това! — каза той. — Разбирате ли, аз току-що я купих. Много исках да я прочета, когато бях малък, но големите винаги я изкупуваха първи. Сега, когато се сдобих със своя собствена, не ми се ще да се разделям с нея.
Възрастния Господин гледаше статуята с безпокойство, сякаш се страхуваше, че във всеки един момент тя може да му грабне книгата.
— Бих могла да ви разкажа за детето на Слона… — Джейн промърмори срамежливо на Момчето.
Той се обърна към нея с Делфина в ръце.
— О, Джейн, ще го направиш ли наистина? — възкликна изненадано Момчето. Мраморното му лице светеше от удоволствие.
— А аз ще ти разкажа за „Жълтото куче Динго“ — каза Майкъл, — и за „Пеперудата, която тропала с крак“.
— Не — изведнъж възрази Възрастния Господин. — Ето ме мен, с костюм, шапка и обувки. А той е чисто гол. Аз ще му дам книгата! Изглежда — добави той с тъжна въздишка, — не ми е писано да я имам.
Възрастния Господин погледна книгата за последен път и, след като я даде на Момчето, веднага се обърна с явно желание да си тръгне. Но Делфинът се беше размърдал и привлякъл вниманието му, затова той отново се обърна към Момчето.
— Между другото, чудя се, как сте хванали това морско животно? Какво сте използвали, въдица или мрежа? — попита той с любопитство.
— Нито едното, нито другото — отвърна Момчето с усмивка. — Той ми е даден по рождение.
— О, разбирам — закима Възрастния Господин, въпреки че все още изглеждаше доста объркан. — Е, аз трябва да си тръгвам. Приятен ден!
Той приповдигна черната си шапка и забърза надолу по пътечката.
— Благодаря ви! — викна след него Мраморното Момче и с нетърпение отвори книгата. На свободната страница отпред беше написано с разкрачен почерк:
— Ще задраскам неговото име и ще напиша моето вместо него — щастливо се усмихна Момчето на Джейн и Майкъл.
— Но какво е твоето име? И как можеш да четеш? — възкликна Майкъл изумено.
— Името ми е Нелеус — със смях отвърна Момчето, — а чета с очите си, разбира се.
— Но ти си само една статуя — възрази Джейн, — а статуите обикновено не се разхождат и не говорят. Интересно, как слезе от пиедестала.
— Ами, скочих — отговори Нелеус и отново се усмихна, докосвайки мраморните си къдрици. — Толкова съжалявах, че не мога да довърша тази приказка, че нещо се случи с краката ми. Първо те се свиха, после подскочиха и в следващия момент усетих, че съм на тревата — той сви пръстчетата на малките си крака и зашляпа по земята. — О, колко щастливи сте вие, човешките същества, че можете да правите това всеки ден! Толкова пъти съм ви наблюдавал, Джейн и Майкъл, и толкова пъти съм искал да сляза и поиграя с вас. А сега най-сетне моето желание се изпълни. О, кажете ми, че ми се радвате!
Той докосна с мраморните си пръсти бузите им и затанцува около тях. Сетне, преди да му кажат и дума, се втурна към езерото и потопи ръката си във водата.
— Значи, такава била водата! — възкликна той. — Толкова дълбока и синя, и толкова лека, като въздуха! — Мраморното Момче се наведе над искрящото езеро, а Делфинът махна с опашка, изплъзна се от ръцете му и се пльосна във водата.
— Хванете го! Той ще потъне! — уплаши се Майкъл.
Но Делфина нямаше намерение да потъва. Той плуваше из цялото езеро, порейки водата. Гмуркаше се, хващаше опашката си с уста, скачаше във въздуха и се гмуркаше отново. Представлението беше точно като номер в цирка. Когато Делфинът се върна мокър в ръцете на стопанина си, децата не се сдържаха и му заръкопляскаха.