— И му кажете да си облече дрехи! Ще изгори на слънцето, ако продължава да се разхожда така! — продължаваше да пищи мис Ларк в далечината.
Нелеус със смях се хвърли на тревата.
— Да изгоря на слънцето! — давеше се той от смях. — О, Мери Попинз, наистина ли никой не разбира, че съм от мрамор?
— Хм — отговори Мери Попинз и изсумтя.
Нелеус й се усмихна дяволито:
— Същото казват и тюлените. Седят на скалите и казват „Хм!“ на залеза!
— Сериозно? — в гласа й прозвуча ирония. Джейн и Майкъл трепетно очакваха това, което със сигурност щеше да последва. Но нищо не се случи. Напротив, най-неочаквано Мери Попинз също се усмихна дяволито. Сините очи и мраморните очи се срещнаха и нежно се усмихнаха.
— Нелеус — каза тя кротко, — имаш още десет минути. Можеш да дойдеш с нас до сергията за книги и обратно.
— А после? — попита той, а ръцете му прегърнаха по-силно Делфина.
Тя не отговори. Погледна към искрящото езеро и кимна към пиедестала.
— О, Мери Попинз, не може ли да остане още малко?… — замолиха се децата, но въпросът застина на устните им, щом Мери Попинз ги погледна.
— Казах, десет минути — отбеляза тя. — Значи, имам предвид десет минути. Няма какво да ме гледате така. Не съм ви Горилата Гризли.
— О, не започвайте да спорите! — възкликна Нелеус. — Не трябва да губим и секунда! — скочи на краката си и сграбчи ръката на Джейн. — Покажи ми къде е сергията за книги! — каза той и я задърпа през полянките.
Мери Попинз качи близнаците на количката и забърза след тях заедно с Майкъл.
Джейн и Мраморното Момче леко тичаха по лятната трева. Къдриците им се развяваха на вятъра. Нейното горещо дихание докосваше мраморните му бузи. В меките й, живи пръсти мраморната му ръка ставаше по-топла.
— Насам! — извика тя и завиха по алеята с липите.
В края на алеята, до големия портал, беше пъстрата сергия за книги. Над нея беше закован ярък надпис:
Над сергията висеше ветрило от разноцветни списания. Когато децата се приближиха, мистър Фоли показа главата си през една дупка във ветрилото. Той имаше кръгло, спокойно, мързеливо лице, което изглеждаше така, сякаш нищо не може да го обезпокои.
— И ако това не е Джейн Банкс и някой неин приятел… — забеляза той. — Мисля, че мога да отгатна за какво сте дошли!
— „Вечерни новини“ и „Големите приключения“! — задъхвайки се, Джейн му подаде монетите.
Нелеус сграбчи шареното списание с комикси и започна да прелиства бързо страниците.
— Тигърчето Тим успява ли да се измъкне? — извика Майкъл веднага, щом като дотича, останал без дъх.
— Да, успява! — радостно извика Нелеус. — Слушай:
Тигърчето Тим избягва от ноктите на Чичо Мопси. Неговите нови приключения със Старата Муцуна. Очаквайте следващата история на Тигърчето Тим следващата седмица!
— Ура-а-а! — викаше Майкъл, надничайки зад рамото на Делфина да види картинките.
Мистър Фоли разглеждаше Нелеус с интерес.
— Страхотен кит имаш, синко! Изглежда съвсем човешки. Къде го хвана?
— Не съм го хващал — погледна нагоре Нелеус. — Той ми е подарък.
— Я виж ти! Е, май става за домашен любимец! А ти откъде идваш? Къде е майка ти?
— Тя е много далеч — отвърна Нелеус тъжно.
— Много лошо! — мистър Фоли поклати глава. — И татко ти ли го няма?
Нелеус се усмихна и кимна.
— О, не казвай това! Божичко, сигурно си много самотен! — мистър Фоли погледна мраморното тяло. — А сигурно ти е и студено! Нищо чудно, без нищо на гърба си! — мистър Фоли бръкна в джоба си, чу се подрънкване и той протегна ръката си към Нелеус.
— Ето! Вземи си някаква дрешка с това! Не можеш да се разхождаш без нищо. Пневмония, нали знаеш! Разни измръзвания!
Нелеус зяпна сребърното нещо в ръката си.
— Какво е това? — попита той с любопитство.
— Това е половин крона — каза мистър Фоли. — Само не ми казвай, че никога не си виждал!
— Не, никога, не съм — усмихна се Нелеус. Делфинът също гледаше монетата с интерес.
— Горкото малко момче! Чисто гол и не е виждал половин крона! Някой трябва да се грижи за теб! — мистър Фоли погледна въпросително Мери Попинз. Тя го изгледа настръхнала.
— Някой вече се грижи за него, благодаря ви! — каза Мери Попинз.
Докато говореше, тя разкопча новото си бяло сако и го наметна на раменете на Нелеус.
— Ето — каза припряно, — сега няма да ти е студено. И никакви благодарности за вас, мистър Фоли!
Нелеус гледаше ту сакото, ту Мери Попинз, а мраморните му очи се отваряха все по-широко.
— Искаш да кажеш… че мога да го задържа завинаги? — попита той. — О, скъпо мое тюленче! Благодаря ти! — викаше той и я прегръщаше през кръста с мраморните си ръце. — Виж, Джейн, новото ми бяло сако! Виж, Майкъл, какви прекрасни копчета! — той възбудено тичаше от единия към другия, показвайки новата си придобивка.